Гейл начерта като генерал плана на битката. Донесе два чифта ръкавици — единия за нея — и шише дезинфектант.
— Всичко от тук до тук — каза той и посочи с кимване на главата, докато двамата си мажеха ръцете. — Постарахме се да съберем подобни предмети на едно място, но честно казано, зависи кой ги е описвал. Анстратър си има собствени разбирания, които не ми се струват никак правилни, а Скъф е просто мързелив, затова мисля, че можем да изключим голяма част.
Продължи да говори, докато си слагаше ръкавиците.
— От 138 до 197 са дрехи. Пребъркахме всички джобове, така че прибягвай към тях в краен случай. Най-вероятно вътре са останали съвсем дребни и съвсем малко неща. Кутия 198 е ето там, така че ни остават… пет полици или горе-долу шейсет кутии. Мисля да започна от единия край, а ти тръгни от другия и ще се срещнем в средата.
Кенеди кимна и зае позиция, но преди това си сложи ръкавиците.
Гейл извика след нея:
— Сержант?
Тя се обърна.
— Да?
— Не ми пука с кого си лягаш. Просто съм възпитан да не говоря за тези неща. Не исках да те обидя.
Изглеждаше абсурдно сериозен. Кенеди се усмихна.
— Не съм се обидила — каза тя.
— Добре тогава. Успешен лов.
— И на теб, шерифе.
Съдържанието на кутиите беше трагикомична сбирщина. Беше надникнала в нея и преди това, когато отвори червената папка за първи път. А сегашното ровене в анонимните вещи се оказа ужасяваща и жалка задача — все едно се опитваше да гадае по вътрешностите на мъртви деца. Само че тя се мъчеше да надникне в миналото и не можеше да си позволи да се гнуси.
Предметите сами по себе си бяха банални. Но подробностите ги правеха зловещи. Портфейл със снимка на две усмихнати деца, момче и момиче, момичето беше леко кривогледо; сребърен химикал с надпис „МГ — за 40-годишния юбилей“; ключодържател с кристал, в който с лазер бе нарисувано триизмерно изображение на възрастна жена с благородно излъчване; МР3 плейър в калъф с рисунки от комикси, върху които с черен маркер бе написано името на Стю Пиърс и буквите се бяха размазали. Отломки от прекъснат живот, все още пресни, въпреки че писъците отдавна бяха стихнали и телата бяха под земята.
Кенеди потисна емоциите, които се надигаха в нея — само щяха да я забавят и да й попречат да мисли. Търсеше нещо, което може да е принадлежало на Питър Бонвил и да съдържа послание. Компактдиск, флашка, диктофон, касетофон, дневник. Накрая стигнаха до телефоните и съвестта на Гейл се сбори с Четвъртата поправка27.
Но накрая Гейл откри голямата находка и дори не му отне много време, както стана ясно, когато погледнаха часовника. Макар всяка минута ровене в тези картонени гробници да им се струваше като цял ден.
— Сержант.
Тя се обърна към него и видя, че държи бележник с формат А5, а може би и по-малък, върху чиято червена корица пишеше „Уол март“.
— Сигурно ли е? — попита Кенеди. — Или може би е негово?
Гейл прелисти внимателно страниците.
— Ами в самото начало има списък с адреси, над който пише „подстанции“. Следва втори списък с „централи“. Много цифри в колони, а после това: „Посещение, сряда, централа на «Сименс», Пониенте, 116590, Индустриална зона Вайехо, район Азкапотзалко, Мексико Сити, федерален окръг: възникнали проблеми“. Изглежда ми доста сигурно.
Кенеди беше на същото мнение. Тя се приближи и зачете през рамото на Гейл, който прелистваше страниците. Повечето записи бяха неразбираеми, но очевидно ставаше въпрос за електроенергия. Стойности в ампери и волтове, бележки за капацитет на генериране на ток, върхови натоварвания, съпротивление, изменения за определени периоди и определени райони, а районите носеха имена като Азкапотзалко, Алваро Обрегон, Магдалена.
Три страници преди края имаше таблица със заглавие, изписано с главни печатни букви: „АНОМАЛИИ В ШОЧИМИЛКО“. Списък с числа, някои с множество въпросителни до тях, сякаш се разминаваха с всякаква логика и здрав разум.
— Какво мислиш? — попита Гейл.
— Мисля, че е истинско съкровище — отвърна Кенеди.
Трябваше да решат дали да продължат да търсят, или да спрат. Можеше да има и още нещо — информация в дигитален вид или друго, което да обясни и да подкрепи записките на ръка. Но и това, което вече имаха, беше достатъчно, за да впечатли федералните, и попълваше празните места в следата им. Майкъл Бранд водеше към Стюарт Барлоу и към покушението на полет 124. Полет 124 водеше към Бонвил, а Бонвил водеше към… това. Място, наречено Шочимилко, вероятно някъде в Мексико и достатъчно важно за потомците на Юда, че да докаже съществуването им.
27
Четвъртата поправка на Американската конституция гласи, че не може да се изземва, претърсва и обискира без съдебна заповед и основателна причина. — Б.пр.