— Аз съм Куутма — каза той, като знаеше, че вече са й казали какво да прави.
Тя бе делова и очевидно много заета с демонтирането на пречиствателната станция, която вече нямаше да им трябва тук. Филтрите, измервателните уреди, двете големи помпи — всичко трябваше да се събере. Въпреки това тя се поклони почтително на Куутма и докосна рамото му.
— Ха ана машадр — каза тя. — Познаваш ли оборудването, Куутма? Знам, че много хора са били на стаж за по един сезон в помпената станция като тийнейджъри, за да научат основното за нея.
— Тази практика се появи, след като пораснах — отвърна Куутма. — Разбирам най-общо от машини и съм теоретично запознат с това, което правите.
— Разбира се — кимна тя. — Доколкото ми е известно, единствените машини, които ще трябва да управлявате утре, ще бъдат шлюзовете.
Показа му къде са и как работят. Бяха четири, два от тях теглеха вода от резервоарите на Куцамала, а два направо от водоносния хоризонт под града, което беше всичко, останало от езерото Текскоко. Селаа много се гордееше със системата, и то с пълно право.
— През последните десетилетия — похвали се тя — градът непрекъснато страдаше от недостиг на вода. Той потъва в леглото на езерото с около осем сантиметра на година, Куутма. Знаеш ли това? Ето колко бързо Мексико Сити изразходва водните си ресурси. Но нашият воден поток никога не е пресъхвал. Налягането му никога не е спадало. Народът ни си взима това, от което има нужда, по волята на Бог.
Куутма я върна на по-практични теми.
— Един от тези шлюзове е бил променен, доколкото знам — каза й той. — Кой и как работи сега?
— Не е шлюзът — отвърна тя. — А един от пречиствателните резервоари, който ще се излива през шлюза, когато достигне третата подстанция. Ето така се контролира. Водата влиза в първата подстанция, преминава през акведукта под Ем Хадерек и излиза през тези разклоняващи се канали. Но след като си тръгнем, всички канали ще бъдат затворени. Водата вече ще тече направо и ще се връща в Куцамала и във водоснабдяването на Мексико Сити. Трябва само да отвориш шлюза с този лост и когато си готов, да хвърлиш концентрата от резервоара във водата.
И тя направи знака с примката. Куутма повдигна вежда.
— Съжалявам — каза жената малко уплашено. — Натъжава ме дори смъртта на толкова много животни.
— Но няма да молиш Бог да благослови труповете им.
— Не. Предполагам, че няма.
— Благодаря ти, отговорник по водата. Мисля, че ще стане лесно. Няма ли контролен механизъм, който се нарича гласът на Потопа?
Селаа изглеждаше озадачена.
— Гласът на Потопа? Това е защитен механизъм, Куутма. Но няма да остане нищо, което да се нуждае от защита.
— Знам. Просто съм любопитен. Моля, покажи ми го.
— След като се свалят най-големите помпи, той спира да работи. Или поне няма да действа така, както е проектиран. Но ето какво представлява: шлюзовете се подчиняват на този лост, а каналите се отклоняват през десетте вади ето тук.
— А тези контролни механизми ще работят ли утре?
Селаа кимна.
— Електричеството захранва всичко едновременно — каза тя. — Не мога да изключа само част от станцията. Никой не е сметнал за нужно да я проектира така.
— Не, разбира се. Благодаря отново за отделеното време. Сигурно си много заета. Май трябва да ми дадеш и ключове.
Тя му даде своята връзка, която откачи от колана си.
— Имам резервен комплект в кабинета си — каза тя. — Но с тези трябва да заключим вратите за последен път. Те са ми дадени от Чанина, отговорника по водата преди мен. Моля те да ги запазиш, когато приключиш, Куутма. С радост ти ги давам. Освен ако подобен сувенир ти се струва ненужен.
— Ще ги пазя до края на живота си — обеща й той. Сведе официално глава и се оттегли.
Натъжава ме дори смъртта на толкова много животни. Беше сантиментална мисъл, а той не бе виждал много сантименталност в Гинат Дания. Приличаше му на слабост, каквато малобройният му народ не можеше да си позволи. Ами неговите слабости? Дупките в собствената му броня, предизвикани от подобни недопустими емоции?
Щеше да убие двайсет милиона. А мислеше само за един човек.
Нитхадаш чим ах28, Боже. Помогни ми да дишам само заради теб.
59.
Прекосяването на границата се оказа по-лесно, отколкото Тилмън си беше представял. После, в ретроспекция, на сигурно място по черните пътища на юг от Чихуахуа, осъзна защо.