Но нямаше друг избор. Преди баща й се нуждаеше от грижи от време на време, а сега тази необходимост възникваше все по-често. Кенеди се извини надълго и нашироко на съседката си. Изи махна с ръка, без да сваля телефона от ухото си, макар да бе приключила разговора с клиента.
— Той вече се нахрани — каза тя и прибра малката пачка банкноти, която Кенеди й подаде. — Спагети болонезе, готвих за малките чудовища долу. Но не му дадох спагети, защото не може да се справи с тях. Само сос с месо. Провери дали не иска препечена филийка да си дояде.
Кенеди я изпрати до вратата и изслуша с половин ухо доклада й: какво е ял и пил Питър през деня, какво е било настроението му, колко пъти се е изпуснал в гащите. Изи вярваше, че предаването на точна информация е част от споразумението им, затова Кенеди винаги я изслушваше или поне стоеше пред нея, докато тя си казваше рецитацията.
Накрая Изи си тръгна и Кенеди отиде сама да провери как е Питър. Лампата бе угасена, но телевизорът работеше — излъчваха документален филм за последната масова истерия около имунизациите. Той стоеше пред приемника и общо взето гледаше, макар от време на време погледът му да блуждаеше по стените и пода. Бе облечен в риза и панталони, защото Изи изпитваше ужас от старци по пижами. Тя му избираше дрехите и му помагаше да се облече. Бялата му коса стърчеше във всички посоки, по изсеченото му лице се отразяваха непрекъснато сменящите се образи от екрана като бърз каданс на пълзящи по планина сенки на облаци.
— Здравей, татко — каза Кенеди.
Питър погледна към нея и кимна.
— Добре дошла у дома — отвърна разсеяно. Рядко я наричаше по име, а когато го правеше, шансовете му да познае как се казва бяха едно към четири. Викаше й Хедър точно толкова често, колкото и Джанет (майка й), Криси (сестра й) или Джанин (племенницата й). От време на време я наричаше Стийв (по-големият й брат), макар никой от семейството да не го беше виждал, откакто навърши осемнайсет и напусна дома.
Кенеди светна лампата и Питър премигна няколко пъти заслепен.
— Искаш ли препечена филийка, татко? — попита го тя. — Или чай? Може би бисквита?
— Ще почакам до вечеря — каза Питър и върна вниманието си върху телевизора.
Тя въпреки това му препече ръжена филийка. Нямаше да си спомни, че е отказал, и въглехидратите щяха да му се отразят добре, щом е вечерял само сос за спагети. Сложи филийката на поднос пред него заедно с чаша разтворимо кафе. После се прибра в стаята си, където имаше телевизор, стереоуредба и бюро. Останалата част от жилището й приличаше на бабешки апартамент, само тази стая беше нейна територия. По-малка беше от онези, в които бе живяла като студентка, но в нея имаше всичко, от което се нуждаеше, а това на този етап от живота й звучеше повече като присъда, отколкото като нещо, с което да се похвали.
Почувства се зле, че е оставила Питър сам, след като се бе прибрала толкова късно. Знаеше, че е нелепо. Представи си как сестра й чете лекция до ухото й: „След всичко, което това копеле ни причини…“. Нямаше как да се защити, тя беше права. Питър беше ужасен съпруг и баща. В сегашното си състояние бе несравнимо по-поносим. Тялото му беше просто вместилище на един мъглив мозък. Неговите жестокости и провали я бяха формирали, но същото бяха направили и личният му пример и очакванията му. В края на краищата, нищо от това нямаше значение. Всичко се свеждаше до това дали можеш да го отминеш с лека ръка, а очевидно тя не можеше.
Затова си взе кафето и се върна във всекидневната, за да изгледа филма заедно с баща си. Когато той свърши и започнаха рекламите, Кенеди загаси телевизора.
— Е, как мина денят ти? — попита тя.
— Много добре — отвърна той. — Много добре.
Винаги даваше един и същ отговор.
Кенеди му разказа за убийството, което разследваше, с толкова подробности, колкото бе разумно. Питър слушаше притихнал, кимаше или възкликваше, но когато тя млъкна, не коментира и не попита нищо. Просто се взираше в нея и чакаше да види дали има да му каже още нещо. Тази реакция не беше очаквала. От време на време чувстваше нужда да се държи с него като с човешко същество, макар никой друг да не можеше вече да се отнася така с него. Отиде до стереоуредбата и пусна музика: легендарни цигански певци с техните „Звуци от отминали епохи“. Майката на Кенеди — Джанет, чиито твърдения, че има циганска кръв, Питър винаги бе обявявал за пълни глупости, през последната година от живота си слушаше само „Фанфаре Чокарлия“13, нищо друго. Питър й се присмиваше за това, докато беше жива, както се присмиваше на почти всичко, което правеше тя, и над мотивите й, но когато почина, плака за втори път през живота си, доколкото на Кенеди й бе известно. И после сам започна да си пуска често този албум късно вечер или в първите утринни часове. Слушаше го мълчаливо, като хипнотизиран. След това започна да си купува промишлени количества записи с балканска циганска музика. Кенеди нямаше представа дали му харесват. Подозираше, че понякога, когато преминат през него в подходящ момент и под подходящ ъгъл, тези албуми възстановяват в съзнанието на Питър образа на мъртвата му съпруга. Музиката бе способна поне временно да го променя, докато я слушаше и малко след като спре.