Тази вечер като че ли се получи същият ефект. Очите на Питър придобиха по-ясен фокус, когато пронизителната цигулка и натрапчивият акордеон се сборичкаха кой да овладее мелодията. Тя му пусна само три песни, защото яснотата на ума беше нож с две остриета: ако си спомнеше, че Джанет е мъртва, настроението му щеше да стане по-мрачно и непредвидимо и вероятно нямаше да спи цяла нощ.
— Изглеждаш уморена, Хедър — каза Питър на Кенеди, докато последните ноти на сибрата14 все още висяха във въздуха. — Работиш прекалено много. Трябва да проявиш малко егоизъм. Да се грижиш повече за себе си.
— Като теб — отвърна му тя. Нямаше как да не бъде саркастична. Когато той ставаше себе си, тя изпитваше повече болка, отколкото доволство. Тогава започваше да й липсва, но също така го намразваше, след като виждаше личността му частично възстановена. Вече нямаше извинение за прегрешенията си и отново можеше да бъде презиран.
— Работех заради теб — промърмори Питър. — Заради теб и децата. А ти за какво работиш?
Добър въпрос, макар формулировката му да показваше, че пак я обърка с майка й. Отговори му с клише:
— За благото на обществото.
Питър изсумтя.
— Да, да. Благото на обществото ще ти се отблагодари като на всички, миличка. Както го направи и с мен.
Потупа гърдите си, когато произнесе „мен“. Някога този жест беше характерен за него, сякаш думите „аз“ и „мен“ се нуждаеха от допълнителен акцент, когато ставаше въпрос за Питър Кенеди.
— Всеки прави това, в което го бива — каза тя.
Този отговор беше по-добър и Питър го прие със смях и кимване. Очите му отново се промениха, светлината в тях угасна, докато мозъкът му напускаше малкия остров на ясното съзнание и се връщаше в морето от объркване и хаотични шумове, в което обикновено плуваше.
Кенеди автоматично вдигна ръка и му помаха за сбогом.
— Гледай си работата, татко — каза тя нежно. И премигна бързо и отсечено пет-шест пъти, твърдо решена да не позволи на сълзата да се търколи.
По-късно от стаята си Кенеди пак опита да се свърже с Емил Гасан. Този път извади късмет: някой вдигна домашния му телефон. Имаше писклив, хленчещ глас и говореше напълно правилно, без акцент, а не като шотландец.
— Емил Гасан — каза той.
— Доктор Гасан, казвам се Кенеди и съм детектив от Лондонската полиция.
— Полиция? — Гасан звучеше едновременно разтревожен и леко възмутен. — Не разбирам.
— Разследвам смъртта на ваш бивш колега, професор Стюарт Барлоу.
— Продължавам да не разбирам.
— Възможно е да има нещо подозрително около смъртта му. Особено в светлината на нещастните случаи с други учени, с които професор Барлоу е поддържал връзка.
— Мили боже! Да не би да намеквате, че този Барлоу е бил убит? Мислех, че е паднал по стълбите!
— На този етап нищо не намеквам, доктор Гасан. Просто събирам информация. Чудех се дали няма да ми отделите малко време да поговорим за преводаческия проект на професор Барлоу.
— Проектът на Барлоу? Господи, да не би да имате предвид Скоросмъртницата?
— Да. Скоросмъртницата.
— Е, едва ли бих удостоил това магарешко упорство с определението „проект“, детектив…
И зачака да му подскаже името си.
— Кенеди.
— А като стана въпрос, колебая се дали бих могъл да нарека и Стюарт Барлоу колега. През последните две десетилетия не е написал почти нищо. Знаехте ли това? Изказва гръмки хипотези в онзи негов форум на… как се наричаха? „Знаещите“. Но няколко имейла не са сериозна научна работа. А що се отнася до идеята му, че може да се открие нещо ново в Скоросмъртницата на този етап… И по-светли умове от Барлоу са удряли на камък с тази книга.