На „Виктория“ вече започна да му просветва пред очите. Поръча си огромна английска закуска в кафене на Бъкингам Палас Роуд, чийто собственик бе свикнал да обслужва бездомници от близките общежития и не му пукаше как изглежда или мирише Тилмън. Храната го накара да се почувства много по-добре, а и силната болка от раните започна да намалява. Поне достатъчно, за да се движи и мисли ясно.
Налагаше се да си намери база, докато не му се обади Вермюленс. Трябваше да разбере какво е правил Майкъл Бранд в Лондон и дали още е тук. Беше важно да е готов да действа, и то бързо, ако има срещу кого и какво.
Тилмън още бе собственик на къщата в Килбърн, където беше живял с Ребека и децата, но дори и не си помисляше да се върне там. Тези, които се опитаха да го убият на ферибота, определено знаеха доста за последните му движения, които бяха сложни и прикрити. Не се и съмняваше, че са наясно и с миналото му, което беше прозрачно и на показ.
Затова след като мина през складовото помещение на гара „Сейнт Панкрас“, едно от многото му резервни скривалища, той отиде с метрото до Куинс Парк и се регистрира в пансион. Плати в брой и показа фалшив паспорт на името на Крудър — един от последните, които бе купил от Осигуровка, преди тя да го отреже. Внезапно се почуди дали паспортът е още безопасен. Може би не, ако се наложеше да го проверяват в база данни. Преди отново да се качи на самолет, ще трябва да си набави няколко нови самоличности.
Докато разглеждаше малкото си оцелели вещи и съставяше списък на нещата, които трябваше да намери или замени през близките дни, се сети как господин Снежко се удави. Споменът беше като въдица с огромна бяла акула на кукичката. Тилмън я подръпна, усети съпротивлението и бързо и отчаяно насочи мислите си към друго.
Свали си дрехите и превръзките и си взе студен душ. Не искаше да рискува да се къпе с гореща, дори с леко топла вода заради изгорялата кожа на едва затворилите се рани. Набра номера на Вермюленс и му остави съобщение на гласовата поща — даде му новия си мобилен телефон.
Навън беше ясна слънчева утрин, но пердетата бяха дебели и спираха по-голямата част от дневната светлина. Тилмън легна по корем, така по-малко го болеше рамото, и спа непробудно осемнайсет часа.
Събуди го телефонът. Заопипва за апарата, докато се опитваше да си събере мислите и да си спомни къде е.
— Ало — каза дрезгаво в слушалката и млъкна, за да разбере кой му се обажда.
— Hoe gaat het met jou15, Лио?
— Бени.
— Да, Бени е. Изчезна за известно време от радара. Обаждах ти се на обичайния номер, но ми вдигна непознат мъж. Каза, че ти е приятел. Реших да не му вярвам.
Телефонът му беше останал в джоба на якето. Мъжете с ножовете и техният женски Петкан сигурно го бяха прибрали. Проверили са за запаметени контакти или списък с обаждания, но Тилмън винаги ги триеше. А сега държаха телефона включен с надеждата приятели или познати на Лио да се обадят. Тромава стратегия, разчитаща на късмета, която нямаше да ги отведе много далеч. Само пет-шест души имаха този номер и не бе вероятно никой, освен Вермюленс да му звънне без предварителна уговорка.
— Не ми е приятел — потвърди Тилмън.
— А пък така държеше да разбере дали си добре. Или по-скоро, дали не си зле и къде може да те посети.
Тилмън се засмя.
— Да бе! Сигурно щеше да ми прати и цветя. Най-вероятно бели лилии.
— Разстройваш хората, Лио. Знам го, защото обикалят слухове за теб, които не ми се струват верни.
— Мактийл.
— Да, Мактийл. И не само. Търгуваш с наркотици и партньорите ти били два пъти арестувани при полицейски акции. А ти все си се измъквал. Очевидно си открил в продаването на информация за свои хора доходоносна странична дейност.