Предвестниците имаха много сериозен проблем с начина, по който работеха, винаги бяха работили и трябваше да продължат да работят, докато не изтекат трийсетте столетия (а краят вече приближаваше, можеше да се спори за летоброенето, но то със сигурност приключваше). Взимаха веществото келалит и то ги благославяше със сила и бързина, беше част от свят ритуал. Но също така беше невротоксин и накрая или ги убиваше, или ги водеше до лудост. Затова Куутма все беше зает с обучението на нови Предвестници, а и намирането на нови ръководители на екипи с достатъчно опит му бе непрестанна грижа.
Имаше много пропуски в проектите със Скоросмъртницата и полет 124. Останаха недовършени неща и пропуснати възможности, използваха се сложни методи там, където всичко можеше да се свърши просто. И сега Куутма трябваше да оправя ситуацията и да я доведе до успешен край. Той беше честен човек, затова призна и собствените си грешки. Тилмън все още беше жив, Куутма носеше отговорност за това ужасно обстоятелство и трябваше да се погрижи и за него.
Имаше сериозен аргумент срещу директното си влизане в бойните действия. Силата на желанието му да се включи беше предупреждение, че не бива да го прави. Водеше се от емоциите си и затова на преценката му не можеше да се вярва. Но екипът на Авидан беше ударен лошо. Хира бе прострелян в гърдите и ръката. И двете рани вече бяха частично заздравели — още един страничен ефект на келалита, но веществото колкото даваше, толкова и взимаше. Гърдите на Хира бяха добре, но костите и мускулите на ръката му бяха зараснали неправилно и тя стана практически неизползваема.
Куутма се замисли и стигна до решение.
— Върнете Хира в Гинат Дания — каза той на Авидан. — Има нужда да си почине и да прекара малко време със семейството си. Така травмите в тялото и душата му ще зараснат по-бързо.
Авидан бе потресен.
— Но, Танану — каза той, — мисията…
— Знам, Авидан. Има много работа за вършене. Доста неща ни се струпаха, след като този Тилмън се намеси.
— Тилмън?
— Мъжът, който простреля Хира. Ето това е той.
В тона на Авидан се прокрадна страх и може би малко паника.
— Но Тилмън… Лио Тилмън… беше човекът, който…
— Авидан.
Куутма накара Предвестника да млъкне с укорителната си интонация.
— Да, Танану?
— Върни се в Гинат Дания. Вземи екипа си със себе си. В тази страна вече съм пратил друга група. Те гонят Тилмън от Франция и с радост отново ще се захванат с него.
— Може ли да попитам, Танану, коя е тази група?
Авидан говореше предпазливо, но си личеше, че не е доволен. Болеше го, че го изваждат от строя, и Куутма много добре разбираше това.
— На Мариам Данат. В нея са още Озия и Цефас16. Върви, Авидан, и се гордей със стореното от теб.
Затвори телефона и се взря в стената срещу себе си. На картината, висяща на нея, бе нарисувано отстъплението на Наполеон от Москва, така както си го е представял съветският художник, подписал се с неразбираеми букви в ъгъла на платното. Наполеон се бе привел на седлото си и се взираше с празен поглед в безкрайния сняг. Зад него, докъдето поглед стига, се виждаха умиращи победени френски войници с почти еднакви изражения: унижението на завоевателя бе увеличено и размножено магически по лицата им като в огледална зала.
На Куутма му се прииска да види тази физиономия на лицето на Тилмън.
— Ще те забрави ли?
— Никога.
— Значи е глупак.
— Да. И трябва да се боиш от него. Прекалено глупав е, за да осъзнае кога е загубил. Ще пренебрегне предупреждението. Няма да се спре. Някой ден ще те погледне в очите, Куутма, и един от вас ще мигне.
Екипът на Мариам. Ще ги инструктира лично. И въпреки че няма да ходи до Великобритания, ще ги наблюдава изкъсо и ще ги направлява: не директно към Тилмън, защото ситуацията със Скоросмъртницата беше проблемна и изискваше незабавни мерки. Но очевидно Тилмън се канеше да пресече пътя на Скоросмъртницата.
Все някога този сблъсък щеше да го унищожи, независимо дали ще се опита да го избегне.