— Убийствата заради Скоросмъртницата? — повтори Кенеди. — Така ли ги наричаме вече?
— Говоря ти сериозно. От теб се очаква да работиш по ножа и форума. Ако имаш нова информация или нов поглед към вече събрани данни, си длъжна да ги опишеш и да изпратиш копия до всички членове на екипа.
— Няма нищо ново — каза Кенеди. — Нищо значимо. Исках да проверя вещите от Парк Скуеър.
— Така ли?
Коумс дори не си направи труда да скрие агресията и скептицизма си.
— Просто ей така? И това няма нищо общо с пакета, който току-що получи?
— Не правя нищо просто ей така, Коумс. Не знам за какъв пакет говориш и защо си мислиш, че ти влиза в работата.
Тя осъзна, че Коумс през цялото време бе държал плика на куриерската служба зад гърба си. Сега го извади и го размаха пред лицето й.
— Говоря за този пакет — каза. — Спомни ли си го?
Погледът на Кенеди се премести от смачкания плик към свирепото лице на Коумс.
— Много любопитно поведение — каза тя. — Ровиш ми в боклука.
Коумс не се трогна.
— „Беримън Самптър“ — каза той. — Брокерската фирма, в която работи Роз Барлоу. Видях се с нея на работното й място, Кенеди. Да не мислиш, че за два дена съм забравил?
— Не мислех, че това ти влиза в работата — каза му Кенеди. — И продължавам да не го мисля.
— Не си го описала в документацията по разследването.
— Което може би означава, че няма никакво отношение към случая.
— Но скъса етикета, за да не може някой да ти бръкне в боклука и да направи връзката.
Тук я хвана.
— Имам право да правя каквото си искам с личната си кореспонденция — каза тя, за да спечели време.
— А след това веднага се втурна тук долу, за да вземеш някаква улика. Какво невероятно съвпадение.
— Не, Коумс. Причина и следствие. И тъй като следствието е, че работя, а причината, че съм на щат тук, не е чак такова съвпадение, нали?
Коумс не захапа стръвта и изражението му остана самодоволно нахилено.
— Намислила си нещо и това, което ти прати Роз Барлоу, е свързано с него.
— Имаш предвид — това, което ми пратиха от „Беримън Самптър“.
— А, да — отвърна той подигравателно. — Извинявай. Сигурно е било писмо от брокерите ти. Нов инвестиционен портфейл може би?
— Може би.
— Да, ама не! Не бяха листове хартия. Беше нещо малко и твърдо като флашка.
— Точно така — каза Кенеди. — Ама сега на викторина ли ще си играем? Ще ме пуснеш ли да мина?
Коумс не помръдна.
— Още не. Какво търсеше в кутията на Опи? И ако ми кажеш, че не ми влиза в работата, отивам направо в кабинета на шефа.
Кенеди наистина не искаше това да се случва. Най-добре беше да му каже истината или подборка от нея, защото Коумс можеше да слезе долу и да провери регистъра.
— Разглеждах нещата, които намерихме в джобовете на Опи — каза му тя.
— Така ли? — Коумс дори не прикри злобата си. — И защо по-точно?
— Да видя дали не сме пропуснали нещо, което може да ни подскаже с какво се е занимавала в екипа на Барлоу.
— Значи просто така си ровеше в джобовете й? Без цел? Страхотна полицейска работа.
— Е, някой ден се надявам да стана добра като теб.
— Прочетох какво си написала в делото след срещата със сестрата на Барлоу — изръмжа Коумс, без да обърне внимание на думите й. — Не пише нищо за изпращане на пакет.
— Не — съгласи се Кенеди. — Не пише.
Нямаше нужда да крие повече факта, че Роз е подателят. Беше много лесно да се провери.
— Барлоу си спомни, че е забравила да ми каже нещо и ми прати бележка.
— По куриер? Чрез трети човек?
Коумс вече звучеше подигравателно.
— Майната ти, Кенеди, аз не съм идиот. И вече ти казах, че те видях как отваряш пакета. Вътре нямаше бележка. Затова признай си или отивам при шефа и му казвам, че не спазваш правилата за докладване. А сигурно и за работа с уликите, след като те намирам тук. Ще ми кажеш ли какво взе от кутията с улики?
Вместо да му каже, тя му показа. Отвори бележника си и го вдигна към лицето му. Той го взе и го прочете. Куплет от стихотворение.
— Нищо не разбирам — каза Коумс и й върна бележника. — Какво, по дяволите, е това?
20
Джон Кийтс, „La belle dame sans merci“, превод — Гео Милев. Новите редове обаче са променени, не са като в оригинала. — Б.пр.