Професионалистки. И измамнички. Като Дениз.
— Вчера излязох да се поразходя и стигнах до Гран Плас — рече той. — Бях чул, че Манекен Пис е с нов костюм. На акордьор на органи.
Прочутата статуя се намираше недалече от сградата на общината — шейсетсантиметрова бронзова скулптура на момченце, което пишка във фонтана. Поставена там още през 1618 г., тя постепенно се беше превърнала в национален символ. Доста по-късно се бе родила традицията бронзовата скулптура да се облича в различни костюми няколко пъти седмично, всеки от тях уникален.
Блейк беше там, защото имаше среща с един от своите информатори. И така зърна Дениз. С друг мъж. Хванати за ръце, двамата се наслаждаваха на хладния въздух, гледаха фигурката и си разменяха леки целувки. Тя се държеше напълно непринудено както с него. А той неволно се запита с колко ли мъже поддържаше връзка. Отговор на този въпрос нямаше и до днес.
— На френски му казваме le petit Julien — усмихна се тя. — Малкият Жулиен. Виждала съм го с най-различни дрехи, но никога облечен като акордьор на органи. Хубав ли беше?
Той й даде шанс да си признае, но лъжата очевидно беше общ знаменател на предпочитаните от него жени.
Един последен опит.
— Нима си пропуснала тази гледка? — подхвърли с престорено учудване той.
— Бях извън града по работа. Може би ще имам друг шанс да го видя с този костюм.
Той стана да си върви.
— Защо не останеш още малко? — надигна се тя.
Беше му ясно за какво става въпрос. Вратата на спалнята беше отворена. Но днес нямаше да се получи.
Позволи й да пристъпи към него.
— Съжалявам, че няма да се виждаме повече — прошепна тя.
Поредната лъжа пробуди гнева в душата му. Както винаги. Той направи опит да се овладее, но дясната му ръка се стрелна нагоре и я стисна за шията. Вдигна я във въздуха и я заби в стената. Пръстите му се стегнаха около гърлото й, очите му се забиха в нейните.
— Ти си една лъжлива кучка!
— Не, Блейк — успя да прошепне тя, но в очите й нямаше страх.
— Ти ме мамиш. Вчера те видях… Кой е той?
Пръстите му леко разхлабиха хватката си.
— Това не е твоя работа.
— Не деля с никого! — изсъска той.
— Значи трябва да си промениш навиците — усмихна се тя. — Обикновените момичета трябва да са благодарни, че ги обичат. Но другите, които не са чак толкова обикновени се справят далеч по-добре.
Истината в тези думи го вбеси още повече.
— Ти просто не предлагаш достатъчно, за да станеш единствен — добави тя.
— Не съм те чувал да се оплакваш — каза Блейк.
Сантиметри разделяха устните им. Той усещаше топлия й дъх и сладкия аромат на тялото й.
— Имам много мъже, Блейк. Ти си само един от тях.
Тя знаеше за него, че е служител на Държавния департамент, изпратен на работа в посолството на САЩ в Белгия.
— Аз съм важна личност — каза той, без да отпуска гърлото й.
— Но не достатъчно, за да ме притежаваш изцяло.
Той се възхити на куража й. Отдръпна ръката си и впи устни в нейните. Тя му отвърна страстно. Езикът й докосна неговия. Сигнал, че може би не всичко бе загубено. Той се отдръпна.
Коляното му се заби в корема й. Въздухът шумно напусна гърдите й. Тялото й се прегъна надве, ръцете притиснаха корема. Тя се закашля. После падна на колене и повърна на излъскания паркет. Самообладанието я напусна.
А той усети как потръпва от възбуда.
— Ти си нищожество! — рече на пресекулки тя.
Но мнението й вече нямаше значение.
Блейк се обърна и излезе.
Не след дълго той стигна до кабинета си в американското посолство, намиращо се от източната страна на Брюкселския парк. Напусна апартамента на Дениз с чувство на задоволство, но и на леко объркване. Питаше се дали тя ще се обърне към полицията. Най-вероятно не. Първо, защото нямаше свидетели на конфронтацията между тях, и второ, защото гордостта й нямаше да го позволи.
Освен това той не беше оставил никакви следи.
Жените като нея преглъщат ударите и продължават напред. Но с разколебана самоувереност. Дениз дълго време щеше да си задава въпроси от сорта на: Дали мога да изиграя този мъж? Или той може би вече знае?