— Редовни са.
Джон Еджъртън извади от джобчето на жилетката си малко парче въглен.
— Напиши инициалите си в долния край. Без тях хората не могат да продължат за Лондон.
Когато подаде пакета на единия от мъжете и им каза адреса на Риса, те кимнаха.
— А bientot, Mademoiselle L’Aigle.26
Единият докосна устни с пръстите си.
— Може би ще се видим отново, при по-различни обстоятелства.
— Не мисля, но бъдете сигурен, че аз никога няма да ви забравя.
Щом лодката се скри зад вдадената в морето скала, Джон Еджъртън излезе от пещерата.
— Справи се добре, Еванджелин. Както вече ти казах, следващите инструкции ще откриеш в плика. — Направи пауза и докосна леко бузата й. Тя се отдръпна рязко. — Съжалявам, че съм злодеят в тази драма, макар че именно тя те доведе отново при мен, а в крайна сметка точно това бе съкровеното ми желание. Пак ще се виждаме, Еванджелин. Вероятно с течение на времето ще се смириш и ще проявиш по-голяма отстъпчивост.
— Изключено!
— Ще видим, ще видим! Съвсем ясно е изписано на лицето ти, че все още се колебаеш. Вероятно се чудиш дали няма да можеш да се откопчиш от нас. Не можеш! Слушай ме внимателно. Ако нещо се случи с мен, издал съм заповед лорд Едмънд да бъде убит. Бързо и прецизно. Малкото му тяло ще бъде заровено там, където никой няма да го намери. Ще умре изцяло по твоя вина. А да не забравяме и скъпия ти баща. Два трупа, Еванджелин, ако ме предадеш на херцога или на когото и да било! Разбираш ли ме?
Осъзна, че е победена. Вероятно и той го разбра по изражението й. Не и Едмънд! Не и момченцето, което й ставаше все по-скъпо с всеки изминал ден! Нямаше да го по-не се.
— Разбираш ли ме?
— Да…
— Чудесно! Съветвам те да съхраниш в съзнанието си една картина: баща ти, притиснал малкия Едмънд в обятията си, лежащи дълбоко погребани в един и същи гроб.
Не каза нищо. Изражението й остана непроменено. Усети, че се вледенява и й прилошава. Еджъртън бе спечелил.
Не знаеше колко време е минало, когато бавно пое нагоре по скалната пътека, притиснала до сърцето си писмото от баща си. Всичко свърши. За нея вече всичко свърши. Беше предала Англия.
Беше предала и херцога.
Вече нямаше връщане назад.
Двадесета глава
Тревлин се облегна доволно на тапицираната с възглавнички дървена пейка в гостилницата „Бялата гъска“. Халбата черна бира бе поуталожила жаждата му. Дори и да възприемаше за странно желанието на мадам дьо ла Валет да пропътува близо осем километра само за да разгледа миниатюрната норманска църква на варовиковите скали, не беше негова работа да задава въпроси. Предполагаше, че младата дама просто скучае, затова е решила да изучи околността. През последните няколко седмици я бе придружил до Ландсдаун — живописно селце сред хълмовете на Саутси, и до абатство Саутхамптън, което бе преживяло вековни политически и религиозни размирици, както тя го бе осведомила.
При пристигането й в Челси, я бе помислил за весела дама — тогава смехът й често бе предизвиквал усмивка на устните му. Но с течение на времето тя се затваряше все повече и повече в себе си, дори разходките сред природата не й помагаха. Тревлин направи знак на кръчмарката да му донесе още една халба, а намигването й изтри от съзнанието му всички мисли за мадам.
Вонята на риба се просмукваше навсякъде. Еванджелин сбърчи нос, докато завиваше от тясната калдъръмена уличка към виещата се пътека, която извеждаше при древната каменна църквица. Въпреки че наоколо не се виждаше никой, усещаше, че я наблюдават. Листата на дърветата зад нея внезапно прошумоляха. Рязко се извърна. Нямаше жива душа.
След онази нощ с Еджъртън в пещерата почти не се бе отделяла от Едмънд. И естествено постоянното й присъствие бързо бе досадило на детето. Опитваше се да се държи естествено с него, да се смее и да се шегува, макар че никак не й бе лесно. Всяка сянка, всеки неочакван шум криеха заплаха.
Беше започнала да си води дневник за всички хора, с които се срещаше. Толкова силно копнееше внезапно да се случи нещо, което да промени ситуацията и така безумно се надяваше на чудо, че искаше да разполага с всички възможни доказателства, които би могла един ден да предостави на властите.
Докато лежеше нощем в леглото, сама и изпълнена със страх, често се питаше дали все пак да не пише на херцога и да го помоли за помощ. А после пред очите й изплуваше Едмънд в прегръдките на баща й — и двамата бледи, бездиханни, завинаги напуснали този свят. Чудеше се колко ли още ще издържи. Понякога дори си представяше как се промъква в къщата му в Лондон и убива Джон Еджъртън със собствените си ръце, но мисълта за детето винаги я възпираше. Той вече беше нейното момче, което все се смееше щастливо, преследваше я и се опитваше да я застреля с пистолета — подарък от човека, който не би се поколебал да го убие. На кого ли Еджъртън е възложил смъртта му, в случай че тя го предаде?