Сърцето биеше здраво в гърдите му, а гаденето беше едва овладяно.
— Добро утро, мис Нормѐн.
— Добро утро, мистър Блек — отговори тя и срещна погледа му.
Нямаше и следа от вчерашното неодобрение. Чудно!
— Днес отпред има по-голяма демонстрация — каза тя. — В момента има четиридесет до петдесет участници, като броят им изглежда се покачва. Предложението ми е да минем по алтернативния път за евакуация…
Тя погледна към Томас.
— Какво е положението в момента? — попита той кратко.
— Спокойно, но донякъде напрегнато. Имаме двама души на тротоара, а освен това намясто има и двама униформени полицаи.
— Медии? — този път се намеси Блек.
— Горе-долу като вчера, може би малко повече. Няколко фотографи и поне един телевизионен екип.
Блек и Томас размениха погледи.
Слабо потрепване премина през дясната ѝ предмишница и накара пръстите ѝ да се разтворят.
По дяволите, не сега!
— Не бихме искали да изглеждаме като типове, които се измъкват през задната врата, Ребека — каза Томас. — Още повече ако на мястото има медии. Може да се разтълкува сякаш всъщност имаме да крием нещо. Прозрачността е важна част от марката PayTag…
Тя кимна, като същевременно сви предпазливо дясната ръка зад гърба си, опитвайки се да я накара да спре да трепери.
— Разбирам…
Телефонът ѝ завибрира във вътрешния ѝ джоб, но тя го игнорира.
— Шелгрен, слизаме надолу — каза тя по микрофона.
— Аз съм — каза той, когато гласовата ѝ поща се включи. Но после изведнъж се поколеба как да продължи.
— Значи… аз…
Костюмираните ченгета внезапно се разбързаха. Единият отвори вратата на предната кола, другият направи няколко крачки към въжето и тълпата.
Униформените полицаи прокараха ръце по коланите си и изглежда не знаеха какво точно трябва да правят. Като по сигнал демонстрантите ненадейно започнаха да скандират:
Don’t be evil!
Don’t be evil!
Той затвори телефона и пъхна свободната си ръка в джоба на якето. Пръстите му докоснаха дръжката на револвера. Някъде зад него се тръшна тежка автомобилна врата. Звукът го накара да подскочи.
В асансьора звучеше тиха музика. Версия на The winner takes it all на пан флейта. Очевидно имаше неписано правилно шведските хотели да пускат АББА мюзак47 в асансьорите…
Тя разкопча внимателно сакото си и притисна дясната си предмишница до тялото, за да усети дали пистолетът и телескопичната палка бяха на място. Всъщност трябваше да носи предпазна жилетка. Но противно на всичките си обичайни принципи беше решила да се въздържи главно защото не искаше да изглежда зачервена и потна пред Блек.
Сега осъзна, че това е било грешка — голяма.
По дяволите, трябваше да се стегне, да се съсредоточи…
Устата ѝ беше суха, сърцето биеше по-бързо от очакваното. Дясната ѝ ръка трепереше толкова силно, че беше принудена да я напъха в джоба на панталона.
Беше участвала в далеч по-опасни мисии от тази, така че не би трябвало да бъде нервна.
Телефонът завибрира във вътрешния джоб. Вече за трети път, така че който и да ѝ звънеше, изглежда беше нетърпелив да се свърже с нея. Но чисто и просто трябваше да почака. Мисията беше на първо място.
Асансьорът спря на първия етаж и вратите бавно се отвориха. Тя си пое дълбоко дъх.
Скандирането на тълпата ставаше все по-високо.
Някой ритна едно от месинговите колчета, от което ограничителното въже се разлюля.
Пичът с костюма, който стоеше до въжето, изведнъж зарева.
— Назад, назад!
Двете униформени ченгета направиха няколко колебливи крачки напред.
Пръстите на HP обхванаха дръжката на револвера.
Вече нямаше връщане.
Външната врата се отвори и виковете прераснаха в рев. Но изведнъж ушите му отново заглъхнаха.
Звуковият фон около него се превърна в глухо мънкане и единственото, което чуваше, бяха собствените му тежки вдишвания.
Навъъътре…
Навъъън…
Полезрението му се стесни, превърна се в замъглен тунел и за миг той беше сигурен, че ще припадне. Стисна дръжката на пистолета още по-здраво, така че мрежестата шарка се отпечата върху дланта му. Стотици малки жилещи убождания, които го разбудиха и му припомниха защо беше там.
Имаше мисия за изпълняване.
Последната му…
И внезапно го видя.
Самата змия.
Марк Блек…
Виковете избухнаха веднага щом отвориха входната врата. Тълпата пристъпи напред, тя успя да различи маските, белите гащеризони и притеснения поглед на Шелгрен. После ловките движения на двамата униформени полицаи, когато разгънаха телескопичните си палки.
Беше грешка да минат по този път, голяма грешка.
— Обратно, връщаме се обратно — изрева тя към широкия врат на Томас.
Но той като че ли не я чу и вместо това продължи напред към колата с Блек, следващ го по петите.
Едно от колчетата на ограничителното въже се прекатури и повлече останалите след себе си.
В следващия миг демонстрантите пробиха напред.
Томас незабавно свали първия човек с лакът в лицето. Чу се звук като камшичен удар, когато маската се спука, пропускайки фонтан от кръв и слюнка, който окъпа белите гащеризони наоколо. На Томас не му пукаше ни най-малко, вместо това избута зашеметеното тяло назад, за да си отвори пространство. Раздаде още един удар, после още един.
След това тя го видя да се свива и пъха ръка под сакото по начин, който познаваше твърде добре.
Тя хвана Блек под мишницата с лявата си ръка и го придърпа към себе си. Заопипва колана си, търсейки палката… Ръката ѝ трепереше толкова силно, че ѝ беше трудно да я намери. В следващия миг чу Томас да крещи.
Изглеждаше почти като по телевизията.
Високо чело, остър нос и прошарена коса, заливана назад. От близко разстояние приликата с влечуго беше още по-видна. Струваше му се, че почти може да мерне раздвоен език да се стрелва между зъбите му. Сякаш преценяваше обстановката, планираше атаката си.
Хората зареваха, пробиха през ограждението. HP ги последва. Потта се стичаше по гърба му.
Хрускащ звук, после един от облечените в бяло пред него падна назад и създаде празнина в тълпата.
Маската отлетя и разкри тебеширено бяло шокирано женско лице. От носа на жената струеше кръв и опръскваше предната страна на белия ѝ гащеризон.
В следващия миг той зърна Бека. Точно зад Блек, хванала с длан ръката му.
Твърде близо…
Той бавно започна да вади ръката си от джоба…
— GAAAAN!!! — изрева Томас и тя го видя да вади оръжието си. Насред облечените в бяло се набиваше в очи тъмна фигура. Бейзболна шапка, слънчеви очила, чорлава брада…
Ръце дърпаха дрехите ѝ, опитваха се да се доберат до Блек…
Викът дойде отляво.
Гърлен и гъргорещ и той едва го разбра. Но не обърна глава. Вместо това продължи да вдига ръката си с поглед, фокусиран върху Блек.
Изведнъж сякаш всичко премина в slow motion. Тя долавяше всяка малка подробност от сцената около себе си. Облечените в бяло демонстранти, които Томас току-що беше свалил на земята, кръвта, която цапаше гащеризоните им.
После сребристият грамаден револвер на Томас, напускащ бавно кобура.
Демонстрантите пред него вдигнаха ръце, опитаха да се предпазят.
Тя ясно виждаше заподозрения в тълпата. Шапката, очилата, тъмното войнишко яке. Ръката, която беше наполовина излязла от джоба…
После се скри от поглед за няколко секунди. Ръката ѝ достигна кобура на пистолета, хвана дръжката.
Треморът не искаше да си отиде. В главата ѝ звъняха сигнали за тревога и заглушаваха мислите ѝ. В цялата ситуация имаше нещо нередно… Продължаваха да я дърпат ръце, опитващи да изтръгнат Блек от хватката ѝ.
47
Мюзак (muzak) е музика, предназначена за пускане в асансьори, молове, обществени сгради и др. Мюзак се създава целенасочено с идеята да се възприема несъзнателно и да разведрява и успокоява, създавайки подходяща атмосфера за чакане, пазаруване или работа. — Б.пр.