Хранително отравяне, ама че шибана ирония. Не беше ял стабилно от седмици, на практика живееше на консервирани сардини и бял боб. Но когато най-накрая хапна дюнер, той, естествено, се оказа стафилококова бомба с допълнително чеснов сос…
Стомахът му направи гърч и го накара да се свие на топка.
Майкамудебааа!
Отново опита да изпълзи нагоре, но напразно. Силите му бяха изцедени, а сковаността от премръзването не го напускаше. Но трябваше да се махне оттук веднага, иначе щеше да стане есен, докато Нисе или както там се казваше собственикът на шибаната гребна лодка откриеше изсъхналия му на студа труп.
Беше късна вечер, а тази част от Полсундет52, където лежаха старите лодки, не беше особено посещавана дори през деня.
Ударът беше изсмукал и последните му сили, но ако не искаше да свърши като Йоци, Ледения човек53, беше принуден да се размърда.
Стомахът отново го сви и го накара да вдигне колене до уши. Студената тестена буца в гащите му се премести малко нагоре покрай опашката.
Подяволитебе…
Той изчака конвулсиите да преминат, после събра колкото сила можеше и се издърпа до коленичило положение. Кеят беше само на половин метър.
Стъпи на пода с единия крак, напрегна бедрените мускули и се изправи. Краката му се олюляха, но се задържа. Крачка напред, после още една. Вдигна едното си стъпало, опита да го насочи към кея.
Но опорният му крак изведнъж поддаде и той падна назад в тъмната вода.
Замаха бясно с ръце, гълтайки литри вода, докато се опитваше да дойде на себе си. За няколко мига се озова обратно на койката в дубайския затвор, където ченгетата се надяваха да изплюе признание заедно с водата, с която го давеха. Но после палците на краката му докоснаха морското дъно и паниката се поуталожи.
Извлачи се с мъка до брега, пропълзя до седнало положение и облегна гръб на едно дърво. Задъха се няколко пъти, след което издрайфа фонтан от зелената вода на Меларен. Отново и отново, през уста и нос, докато стомахът се изцеди напълно. И той с него в тази връзка…
Пошибанитедяволи…
Но странно, след малко все пак се почувства донякъде по-свеж. Като че ли краткото гмуркане и принудителното изпомпване на стомаха бяха рестартирали тялото му.
Освен това му беше дошла идея. Хостелът в „Лонгхолмен“. Как не се беше сетил по-рано…
Използва ствола на дървото като опора, за да се изправи на крака, а после опипа механично джобовете си за цигара. Изнамери подгизнал фас, който напразно се опита да запали.
С незапалената цигара между устните той се затътри внимателно нагоре към пътеката, която водеше към стария затвор.
Вратата на офиса му беше затворена, но Ребека не си направи труда да почука.
— Изритаха ме — каза тя, преди той изобщо да успее да се обърне.
— Ъх, да… Чух за това.
Той стана, но не направи опит да се приближи до нея.
— Аха, слухът вече е плъзнал. Какво знаеш?
— Не много, имахме конферентен разговор с Антеа преди малко…
— И?
Той сви рамене и като че ли разглеждаше някакво петно на стената зад нея.
— Тя каза само, че уволнението ти влиза в действие незабавно.
Той срещна погледа ѝ за около секунда, но отново погледна встрани.
— Нещо за безразсъдна намеса, която е поставила компанията в опасност. Че с това си изчерпила доверието на ръководството…
— Нали не се връзваш на тази версия? — тя впери поглед в него.
— Не, естествено, че не…
— Не звучиш особено убедително…
— Стига, Бека, всъщност се опитах да те защитя. Разказах им колко ти е било тежко през последните месеци. Приспивателните и така нататък…
— Казал си им КАКВО?
Той вдигна ръце пред себе си.
— Нищо, просто че ти е трудно да спиш. Това си е напълно вярно. Липсата на сън може да има голям ефект върху преценката…
— Не вярвам на ушите си… — тя закри лице с длани за няколко секунди.
— Ами исках само да помогна… — смънка той.
Тя пое дълбоко въздух няколко пъти и се въздържа да изрече първото, както и второто изречение, което ѝ дойде наум.
— Трябва веднага да изпразня бюрото си — каза възможно най-сдържано. — После мисля да позвъня на адвокат. Това няма да им се размине — тя погледна към ръчния си часовник.
— Трябва да го обсъдим у дома…
— Оо?
Той като че изведнъж събра кураж.
— Ами, Бека, аз харесвам фирмата. Страшно много всъщност. Тук съм почти от началото, а сега като PayTag наливат пари…
Той я погледна в очите. За няколко секунди никой от тях не каза нищо.
— Честно казано, Бека, ти и аз, нещата отдавна не вървят. Откакто…
Тя понечи да каже нещо, да го среже с язвителен отговор.
Но вместо това продължи да стои мълчаливо.
— Сега или след два месеца, резултатът ще е същият, така че защо да отлагаме…
Той сви рамене.
Бучката лед, която я стягаше в гърдите от сутринта, изведнъж стана два пъти по-голяма. Искаше да му възрази, да му изкрещи, че бърка, че е идиот. Че всичко щеше да се нареди…
Вместо това бавно се обърна. Погледна го уморено през рамо.
След което напусна стаята и затвори внимателно вратата след себе си.
Нещата ѝ се побраха в една найлонова торбичка.
Няколко папки с фишове за заплати, трудови договори и различни бумащини. Старата ѝ полицейска шапка, която беше окачила на стената заедно с няколко рамкирани снимки от обучението за Охраната. Сложи саксийното растение, което беше получила като подарък за преместването от Мике, в кошчето, но после съжали и го върна обратно на мястото му на перваза.
Всичките ѝ охранители бяха навън по работа, а хората от офис персонала отдавна се бяха прибрали у дома. Тя взе торбата и слезе на долния етаж.
Първо заключи оръжието си в хранилището, а после изпразни шкафчето си. Всичко, което оставаше, беше да остави ключовете и картата си в пощенската кутия на отдел „Човешки ресурси“. Но вместо да се върне горе, тя излезе на улицата през вратата на приземния етаж и тръгна към метростанцията.
Затърси картата за метрото и я намери в единия си вътрешен джоб. Но когато я извади, навън я последва визитната картичка на чичо Таге, която ѝ беше дал пред апартамента. Дебела бяла хартия с герба на Швеция в златно, червено и синьо в единия край.
Отдолу имаше номер на централата и електронна поща, но странно, не видя мобилен телефон.
Намери го от обратната страна, написан със синя писалка.
По някаква причина краткото съобщение я накара да се почувства поне малко по-добре.
Вървя известно време покрай тухлената стена, докато намери вход.
Въпреки че мястото не беше затвор от над трийсет години, старите институционални сгради изглеждаха доста зловещо особено така, посред нощ. Чувстваше се малко като в лудница „Аркам“54 и му беше трудно да се отърси от това усещане. Големият, ограден със стени чакълен терен, на който се намираше, някога е бил вътрешният двор на затвора. Някъде далеч напред се чуваше музика, смесена с шума от движението по „Весгербрун“ високо над него.
Няколко уморени улични лампи при паркинга в единия край правеха компания на два осветени прозореца в ниските сгради право отпред, откъдето изглежда звучеше и музиката.
Но всички прозорци на внушителната сграда от дясната му страна бяха тъмни и когато се приближи до една от вратите, разбра защо.
53
Йоци, известен още като Симилаунския човек, е замръзналата мумия на мъж, живял през 3300 г. пр. Хр. Трупът му е открит през 1991 г. в алпийския район Йоцтал. — Б.пр.
54
Измислена психиатрична болница за престъпници, където лежат някои от душевноболните врагове на Батман, известния герой на „ДиСи Комикс“. — Б.пр.