— Абсолютно, брат ти е добър пример за активен участник. Но Сандстрьом и подобните му вербуват и други хора, разполагащи с по… пасивни ресурси.
— Като?
Той се наведе още по-близо и снижи гласа си почти до шепот.
— Теб например…
17. Game change
Спряха в един закрит паркинг до станция „Сьодра“.
— Ето.
Нора му подаде чифт евтини слънчеви очила от тези, които продават по бензиностанциите.
— Сложи си и качулката.
Не разбра точно защо се налагаше това, докато не подминаха будка за цигари и той видя собствената си изцъклена паспортна снимка на стената.
НАЙ-ТЪРСЕНИЯТ ЧОВЕК В ШВЕЦИЯ, крещяха заглавията по афишите толкова високо, че почти бе принуден да запуши уши.
— Окей ли си? — попита Нора тихо.
— Да… — смотолеви той, без ни най-малко да звучи убедително. — Много ли остава?
Тя поклати глава.
— Отиваме към „Фатбуршпаркен“56 и после почти сме там.
Заобиколиха няколко работнически фургона и продължиха покрай една ограда.
Музиката и шумът от откритите заведения при „Медборярплатсен“ се чуваха чак тук долу.
Джеф спря за миг и се огледа.
— Там — каза после и посочи към отвор в оградата.
Последваха малка асфалтирана строителна пътека, която се извиваше надолу в полукръг. Приблизително в момента, когато слязоха под нивото на земята, асфалтът ремина в чакъл, след което се озоваха в малка падина със стръмни, скалисти стени от двете страни. Странно, мислеше си, че познава „Сьодермалм“ като дланта си, но точно за това ъгълче дори не си беше помислял.
Сигурно беше минавал стотици пъти по моста Гонгбрун, който се мяркаше на седем-осем метра над тях, без изобщо да се замисли какво имаше отдолу. Вероятно се дължеше на зеленината, която растеше нагоре покрай скалите и образуваше покрив, който скриваше вътрешността от поглед.
Падината свършваше право срещу отвесна скала. По средата на стената имаше желязна порта и щом се приближиха, ги лъхна хдаден и влажен пещерен въздух.
Джеф се огледа още веднъж през рамо, след което прокара поглед покрай силуетите на сградите горе на повърхността.
— Окей? — попита Нора.
Джеф кимна.
Тя извади голям ключ от джоба на якето си и отключи решетката.
Щом влязоха вътре, я заключи след тях.
Джеф измъкна джобен фенер и освети пещерата.
Десет метра навътре имаше врата.
Нора закрачи бързо напред и се зае с ключалката, но HP не помръдна.
Беше изморен, скапан и нямаше да смогне да извърви още и метър поне докато някой не му кажеше къде, по дяволите, отиваха.
— Хайде — Джеф го дръпна за ръката.
Той отвори уста, за да помоли учтиво краля на бройлерите да върви на майната си, но в същия миг от другата страна на вратата светна редица лампи, разкривайки дълъг тунел навътре в скалата.
Поколеба се още няколко секунди, после любопитството му надделя.
Тунелът беше голям, съдейки по ширината и височината, вероятно някога е бил използван за железопътен превоз. Таванът беше от редени камъни, а през петнайсет метра имаше стари луминесцентни лампи, които осигуряваха сносно осветление. Стените, от друга страна, бяха предимно от груба необработена скала, но тук-там се стичаше вода, която беше полирала по-лъскава повърхност.
Тунелът се извиваше наляво, а подът беше леко наклонен надолу и изморените крака на HP приеха с благодарност улеснението. Стъпките им отекваха между стените и когато бяха изминали към петдесет метра, сгъваемата врата зад тях изчезна от поглед.
— И накъде отиваме? — прошепна той на Нора. Но му отговори Джеф.
— Нали ти казахме още в „Лонгхолмен“. На среща…
— Да, но си мислех… — той не довърши изречението.
Какво всъщност си беше мислел?
Самият той не знаеше. Цялата му система се беше рестартирала, но изглежда мозъкът му едва сега започваше да извършва правилните процеси.
Бяха влезли горе при „Фатбуршпаркен“, тунелът завиваше надолу и наляво. До този момент бяха извървели около двеста метра, което означаваше, че би трябвало да се намират точно под…
„Санкт Паулсгатан“.
Шофьорът спря колата на едно свободно паркинг място. След това, без Самер да е казал и дума, слезе на тротоара и затвори вратата след себе си.
— Сигурно имаш купища въпроси, Ребека, и вярвай ми — нищо не би ме направило по-щастлив от това да отговоря на всички тях. Както сигурно разбираш, това, за съжаление, е невъзможно…
Той я погледна по начин, който несъзнателно я накара да кимне в съгласие.
— Но тъй като ти се доверявам, ще направя всичко, което мога, за да ти угодя. Разкажи ми всичко, което знаеш, и аз ще опитам да запълня празнините…
Тя отвори уста, за да каже нещо, но отново я затвори.
Това, че Самер работеше и за Кралския двор, и за СЕПО, обясняваше много. Но тя имаше още въпроси, още много въпроси, които сега трябваше да опита да преформулира.
— Банковият сейф… — започна тя. — Ти знаеше, че в него има оръжие…
Той се поколеба за миг, после бавно кимна.
— Във всеки случай го подозирах. Както казах, баща ти започна да действа на своя глава, да взима редица злощастни решения. Ще бъде безкрайно жалко, ако оръжието бъде проследено до…
Той направи жест към прозореца.
— … събития от миналото.
Замълча за няколко секунди и я погледна.
— Банковите сейфове в много отношения са вид мехури, Ребека. Места, където времето е спряло и всички обичайни правила са престанали да важат. Но както вече знаеш, всички мехури имат нещо общо…
— Рано или късно те се пукат — допълни тя.
Той кимна.
— А паспортите?
— Там рискът е по-малък, но въпреки това ще оценя, ако ми ги предадеш заедно с оръжието. Не на последно място за да предпазя паметта на баща ти…
Тя не отвърна, вместо това се опитваше да събере всичките си въпроси в нещо, наподобяващо разказ.
— Листчето, което даде на Хенке горе на гробището. Каза, че искаш да му предадеш съобщение, че затова се налага да се свържеш с него…
Самер не отговори, изглежда изчакваше тя да формулира някакво твърдение.
— Не разбирам съвсем как се връзва това… — каза тя.
Той вдиша дълбоко, задържа въздуха няколко секунди, преди да го изпусне с въздишка.
— Обещах на баща ви, че ще ви наглеждам. И теб, и Хенрик. Когато започнахме да получаваме информация, че Хенрик е дълбоко замесен в Играта, реших да престъпя правилата…
— Какво се е случило?
Той хвърли бърз поглед през прозореца.
— Може да се каже, че избрах донякъде неортодоксална тактика…
— Ама става дума за малкия ми брат! Трябва да ми разкажеш, чичо Таге!
Той понижи глас и се наведе напред.
— Хенрик не ме харесва, не е ли така? Не одобрява факта, че с теб поддържаме близък контакт?
— Ааъ, какво? — въпросът я изненада. — Не или да, може би е така. Но това не се дължи на теб.
— Напротив, Ребека, за съжаление…
Той си пое дълбоко дъх и в продължение на няколко секунди като че обмисляше нещо.
— Ето как стоят нещата. Повечето участници в Играта рано или късно започват да страдат от параноя. Трудно им е да различават реалност и фантазия и започват да виждат конспирации зад всеки ъгъл…
Той спря за няколко секунди и тя не можа да не кимне.
— Точно както се опасявах, същото важи и за Хенрик. Той отдавна е преминал границата, отвъд която не може да разчиташ на здравия му разум…
Тя отново кимна, този път малко по-силно.
— Единственият начин да бъде спасен, за жалост, е да се възползваш от състоянието му. Не се гордея с това, Ребека, надявам се, че разбираш…
— Но какво си направил?
— Накарах Хенрик да си мисли, че в действителност аз съм Водача на Играта.
— К-какво…!
Той вдигна ръка, за да я прекъсне.
— Разбирам какво си мислиш, Ребека, и както казах, не се гордея със стореното. Но вярвах, че лъжата ми е единственият начин да го спася. Разбираш ли, дадох му мисия. Мисия, която беше толкова немислима, че Хенрик не би могъл да се реши да я изпълни. Вместо това щеше да потърси начин да се откъсне от хватката на Играта. Да се завърне към реалността, така да се каже, отново да може да се говори с него, може би дори той да…
56
Парк в „Сьодермалм“, Стокхолм, разположен между метростанция „Сьодра“ и площад „Медборярплатсен“. — Б.пр.