Това би обяснило защо чичо Таге толкова настояваше да получи оръжието — освен причината, че иска да го държи далеч от Хенке.
Искаше да се отърве от револвера веднъж завинаги.
Преди да бъде проследен до събития отминалото…
Какво ли беше имал предвид с това?
А го имаше и загадъчния му коментар на сбогуване, на който тя обърна внимание едва след като слезе от колата. Беше нещо в смисъл, че историята не трябва да се повтаря.
Тя затвори очи, облегна глава на дланите си и замасажира слепоочията си.
Ама че проклета история!
— Далеч ли стигна в класирането? — изпъшка той към краката ѝ. — Аз самият бях first runner up, играч номер 128. Всъщност известно време бях начело, но сигурно знаеш за всичко това…
Никакъв отговор.
Каква досада, какво се прави на недостъпна…
Без предупреждение Нора спря внезапно и за малко да блъсне глава в задника ѝ. Не че щеше да е неприятно изживяване.
Той тъкмо щеше да отвори уста и да каже нещо хитроумно, когато тя му се сопна.
— Шшшт!
И тогава той изведнъж видя бледото сияние малко по-напред.
Сипеше се от тавана вероятно през някаква решетка или нещо подобно. В далечината се чуваше слаб шум от гласове.
— Колко е часът? — прошепна той.
— Пет и половина.
За няколко секунди си помисли, че тя има предвид вечерта. Че са пълзели долу в мрака цял ден. Но естествено, не беше така. Те го бяха взели от „Лонгхолмен“ към полунощ, после минаха по големия тунел тъкмо за да видят как нощните влакове се отправят с дрънчене към депото преди затваряне.
Като се добавеха няколко часа приказки и пълзене, и скоро щеше да е време за закуска.
Нора продължи внимателно напред и спря точно преди решетката. Клекна, изправи се предпазливо и протегна ръце към светлината. Главата ѝ изчезна от поглед и за миг той се почувства, въпреки че виждаше останалата част от тялото ѝ, малко изоставен, колкото и да беше странно.
После тя се върна.
— Ела! Хайде, хайде! — добави тя и пробва с махане, след като той не реагира достатъчно бързо.
Той запълзя напред и клекна до нея толкова близо, че усещаше дъха ѝ в лицето си.
— Това е станцията на метрото на Медис — тя посочи нагоре. — Перонът е празен, но всеки момент ще отворят, защото чувам гласове. Трябва да се качим, преди да пуснат сутрешната навалица…
— Иначе ще изглежда, меко казано, странно, нали — добави тя, тъй като той изглежда не схвана. — Двама души, доволно измърляни, които изпълзяват от дупка в пода…
— Да, разбира се — измърмори той.
Мамка му, ама че беше смотан!
Тя се изправи, зачовърка някакъв вид резе и после повдигна решетката.
След това скочи и се издърпа гъвкаво нагоре.
— Ето!
Тя протегна ръка надолу към него.
За секунда обмисли да я игнорира, можеше да се измъкне от някаква си шибана дупка и без чужда помощ. Но тялото му беше напълно изтощено и той нямаше желание да остане да виси по средата, безпомощен като гийк във фитнес зала. Вместо това хвана ръката ѝ, стъпи здраво и скочи към ръба. Тя с лекота го издърпа на перона.
— Хайде! Пускат хората, чувам някой да дрънчи с връзка ключове…
Не беше пуснала ръката му и използва хватката първо за да го издърпа на крака, а след това за да го повлече със себе си към средата на перона.
От стълбите при входа в края се чуваше дрънчене на метал, което като че се приближаваше. Но все още не се виждаха сутрешни пътници.
Два чифта крака в тъмносиньо влязоха в полезрението им.
После колани с оръжия и тракащи белезници, последвани от сини униформи и две глави, украсени с шапки пилотки.
Ченгета — мъж и жена.
Запътили се право към тях!
По дяволите!
За секунда го споходи импулс да си плюе на петите. Но Нора все още държеше ръката му и го принуди да се успокои.
— Сложи си качулката — прошепна тя и тръгна спокойно към най-близкия изход. Глъчката изглежда идваше оттам.
Той се подчини и вдигна бавно качулката на спортния суитшърт над главата си.
— Аре, че здраво закъсняхме! — изсумтя някой горе.
Вероятно пазачът идваше да отключи.
HP погледна внимателно през рамо. Ченгетата се приближаваха, настигаха ги с всяка крачка.
Изглежда се бяха насочили към гърбовете им.
Изведнъж той осъзна колко лайняно беше горнището на анцуга му. Мръсни петна навсякъде и кафяви следи от изгоряло на единия ръкав. Нора и тя беше приблизително толкова чиста. Нищо чудно, че ченгетата изглеждаха заинтригувани, та двамата приличаха на бездомни.
Нора стисна ръката му и той се усети, че също стиска нейната в отговор. Стълбите все още бяха на около десетина метра, а ченгетата — значително по-близо.
Нямаше да успеят. Ако не се затичаха…
Той напрегна тяло, опита да освободи ръката си и да се подготви за спринт.
Но тя не го пусна.
Вместо това в мига, когато ченгетата ги настигнаха, го придърпа към себе си, притисна устни към неговите и го целуна бурно.
Целувката го хвана абсолютно неподготвен, но след две секунди се осъзна и ѝ отвърна. Устните и езикът ѝ бяха точно толкова меки, колкото беше очаквал, но за сметка на това се изненада малко от лекия, но съвсем не неприятен вкус на снюс.
Той сложи ръка около кръста ѝ и я притисна към себе си.
Въздушен порив откъм тунела развя косата ѝ и тя погъделичка бузата му.
Но той едва забеляза.
— Намерете си стая… — засмя се жената полицай, докато ги подминаваха.
Секунди по-късно, бучейки, се зададе мотриса.
Хората се втурнаха надолу по стълбите, блъскайки се покрай двамата, въпреки че вратите още не се бяха отворили.
Нора се отдръпна и пусна врата и ръката му.
— Ето — каза тя и извади смачкан плик от джоба на панталона си. — Хвани метрото до „Скугсшюркогорден“62, Кента е уредил апартамент там. Ключът и адресът са в плика, ще ти се обадим след няколко дни.
— Ъъх, окей — измърмори той, колебаейки се какво се очаква да каже или пък да направи.
— Това е влакът ти… — усмихна се тя и посочи към мотрисата на няколко метра от тях.
— Ооо, окей.
За втори път подред, мамка му, какво чудо на красноречието беше. Истински ladies-man…
Точно „Скугсшюркогорден“ от всички места, там беше почти на собствена територия. Малкото мазе на Фенстер, където шиткаше крадени вещи, финансирайки на практика целия си живот като възрастен.
Той влезе вътре и се обърна.
За няколко секунди те останаха един срещу друг.
— Пожари — каза тя в мига, в който зазвуча сигналът за вратите.
— К’во?
— Чудеше се какво съм правила за Играта.
— Да…
Вратите започнаха бавно да се затварят.
— Палех пожари…
20. A Friend
Шал около главата, големи черни слънчеви очила, а освен това дълго палто и ръкавици. Горе-долу като извадена от списание от петдесетте и определено неприличаща на себе си. Но от друга страна, това беше цялата идея на този малък маскарад.
Тя поздрави пазача на рецепцията и подаде картата си. Този път беше друг мъж или поне така ѝ се стори.
— Заповядайте — каза той, след като прокара картата ѝ през четеца.
— Благодаря.
Тя продължи към междинното помещение. Голямата плажна чанта, която носеше през рамо, я жулеше леко, но трябваше да го преглътне. Прокара картата си и се опита да се въздържи да погледне към камерата на тавана.
Планът беше прост: да отвори новия сейф, да напъха цялата зелена метална кутия в чантата и после да излезе през вратата и никога да не се връща. Нямаше време за губене. Рано или късно Стигсон и асистентчетата му щяха да получат списъка с използваните карти и да подредят детайлите. Не можеше да ги остави да намерят револвера, те веднага щяха да го свържат със случката пред „Гранд“ и да го използват като сигурно доказателство, че Хенке наистина е смятал да застреля Блек. Най-лесно беше да остави оръжието на чичо Таге, както малко или много беше обещала. Но тази мисъл точно в момента не ѝ се струваше толкова привлекателна, колкото при разговора им в колата. Е, можеше да реши по-късно, след като измъкнеше револвера оттук.