— Отиваме на минус трети — каза той. — Но има общо пет етажа. Пет библиотечни сгради една върху друга плюс тази над земята. Всеки отпечатан в Швеция текст от 1661-ва насам го има тук. Веднага щом нещо излезе от печатната преса: вестник, списание, книга, а в днешно време дори и аудио книги, всичко се праща тук, постановено е със закон. Фантастично, нали? Обичам да мисля за тях като за малки мехурчета време, милиони, всяко със своята малка история от миналото. Ние, шведите, обичаме мехурчетата време, замисляла ли си се?
Ребека поклати глава. Думата, мехур я накара да изтръпне, но тя осъзна, че мехурчетата на Туре Шьогрен бяха съвсем различни от тези, за които говореше чичо Таге.
— Насред всички промени, всичката модерна техника, която с радост прегръщаме, все пак искаме някои неща да си останат както винаги: филмчетата с Доналд Дък на Бъдни вечер, „Мелодифестивален“65, „Алсонг по Скансен“. Да не говорим за кралското семейство. Виж само колко са ангажирани всички със сватбата на принцесата… Нужно е, естествено, много пространство за съхранение, петият етаж лежи на цели четиридесет метра надолу в скалата… — продължаваше Туре Шьогрен.
Ребека го слушаше само с половин ухо. Всичко това сигурно беше адски интересно, но тя си имаше други грижи. Защо той просто не говореше по същество?
Дребният мъж, изглежда, не забеляза слабия ѝ интерес и вместо това продължи да проповядва за дължината на рафтовете и купищата текстове. Без дори да прави достатъчно дълги паузи, че да отпие от кафето си.
Накрая асансьорът спря и те се озоваха в дълъг добре осветен коридор. Тъмната сфера на тавана си личеше ясно.
Трето подземно хранилище за три седмици, помисли си тя. Странно съвпадение…
— Най в дъното. Там е малкият ми кът — каза Туре и махна със свободната си ръка към далечния край на коридора.
Той тръгна и тя го последва, вървейки на метър-два зад него.
Любопитна дребна фигура, малко по-ниска от самата нея. Изтъняла сива коса, спретнато зализана настрани. Очила за четене на връвчица около врата. Вълнена жилетка, бяла риза и вратовръзка, въпреки че навън беше сигурно трийсет градуса, а накрая и тези бели памучни ръкавици.
Облеклото засилваше впечатлението за мил малък дядо. Но след няколко секунди тя забеляза също, че изгладената яка на ризата беше износена и протрита, а лъснатите му обувки отдавна се нуждаеха от нови токове. Усещането за прокрадващия се постепенно, но неизбежно упадък внезапно я натъжи. Беше го виждала и преди, отблизо.
Татко. Като че всичко започваше и приключваше с татко.
Туре Шьогрен посочи двойна врата малко напред и вдясно.
— Апартаментът е там, вътре… — прошепна той.
— Какво?
Той спря и се обърна.
— Апартаментът. Апартаментът на Нели Закс, запазен точно какъвто е бил, когато е умряла. Всичко си е вътре. Абсолютният мехур време, очарователно, нали така?
Тя се усмихна, опитвайки се да изглежда, сякаш знаеше за какво говореше той, но очевидно не се справи особено добре.
— Нали знаеш коя е била Нели Закс?
— Ъъ… всъщност не.
Той въздъхна, след което вдиша дълбоко.
— Нели Закс, немска писателка от еврейски произход, родена на десети декември 1891-ва в Шьонеберг. Авторка главно на поезия, ранните ѝ творби са изгорени по време на нацистките книжни клади през 1933 г. Селма Лагерльоф лично ѝ помага да избяга в Швеция през 1940-а, а през 1952-ра тя става шведска гражданка. Остава тук до смъртта си през 1970 г.
Той спря, за да си поеме дъх.
— Нели Закс получава Нобеловата награда за литература през 1966-а, което, между другото, е обявено на рождения ѝ ден. Тя завещава всичките си притежания на Кралската библиотека: документи, книги, дори и интериора на апартамента. Всичко е запазено тук, вътре…
Той отново посочи към двойната врата.
— … точно както е било в деня на смъртта ѝ.
Ребека кимна, без да знае точно какво да каже. Но този път той, изглежда, забеляза вялия ѝ отговор.
— Малко отклонение може би, извини ме. Нямам посетители много често и понякога може да бъде малко самотно…
За миг изглеждаше сякаш дребният мъж почти се изчерви.
— Но историята на Нели Закс на места всъщност върви ръка за ръка с темата, която те интересува.
Той спря пред малка врата, извади ключ и отвори.
— Заповядай и добре дошла, Нели… Не, не, искам да кажа. Ребека, разбира се… — поправи се той бързо.
Тя влезе вътре. Стаята едва ли беше по-голяма от десет квадратни метра и леко клаустрофобичната атмосфера незабавно ѝ напомни за стаята за разпити горе в Круноберг. Работно бюро, покрито с листа, няколко претрупани лавици за книги покрай стената, както и два офис стола запълваха почти всяка свободна повърхност.
Дребният мъж затвори вратата след нея. Дебелите бетонни стени като че по някакъв начин погълнаха звука и той прозвуча слабо и пресечено.
— Та, както казах — продължи Туре, — Нели Закс става шведска гражданка през 1952 г., същата година, когато започнахме строежа на първия ядрен реактор долу в подземията под Кралската техническа академия. Но моля те, седни…
Той посочи към един от столовете.
— 1966-а, когато тя получава литературната награда, Швеция подписва договора за неразпространение, в който обещаваме да прекратим опитите си да създадем атомна бомба, а по времето на смъртта ѝ през 1970-а, закриването тече с пълна сила. Две години по-късно на практика всичко е преустановено…
— Но не съвсем всичко… — добави Ребека бързо.
Той я изгледа продължително и за първи път отпи от кафето си.
— Нее, имаш право. Една част от проекта продължи. Наричаха го защитно проучване…
— Но в действителност е бил нещо съвсем различно? — допълни тя.
Той поклати бавно глава.
— Човек не бива да вярва на всичко, което чете в интернет, миличка…
Той потупа капака на един затворен лаптоп стар модел, който лежеше по средата на масата.
— Като цяло ядрената програма беше закрита през седемдесетте, реакторът в атомната електроцентрала Огеста беше спрян през 73-та. Разбира се, имаше останки тук-там, но сферата на дейността им беше силно ограничена и те се занимаваха единствено със защитни проучвания.
— Аха, а каква е била твоята роля, Туре?
Тя погледна към ръчния си часовник.
— Бях научен сътрудник в проект Л, както му казваха. Работих главно в Огеста в така наречения Реактор 3. Опитвахме се да произведем собствен плутоний, но за жалост, не стигнахме далеч. Когато Ерландер и Палме ни закриха, трябваше да прекратя работа. Сега в последствие, естествено, виждам, че е било за добро. Човек, който е в есента на живота си, не иска да му тежи на съвестта, че е разработил атомна бомба.
Той внезапно се изправи.
— Прощавай, мила, ама че съм нелюбезен. Седя и си приказвам, а ти така и не взе кафето си. Мога ли да ти предложа нещо друго? Може би малко минерална вода?
Той се наведе и отвори малък шкаф в една от секциите и изнамери бутилка „Рамльоса“ и чаша.
Тя отвори бутилката с отварачката, която той ѝ даде, напълни чашата и отпи мълчаливо. Въглеродната киселина пареше езика ѝ, а тя все повече започваше да усеща, че губи ценно време.
— Да видим сега… След като се изнесохме от вилата, събирам повечето от документите си тук. Май-Брит не искаше всичко да стои вкъщи. Мислел съм си да напиша книга…
Мъжът затършува измежду купчините хартия на масата, като че търсейки нещо. Крайно време беше да мине на въпроса, преди той да е започнал нова лекция:
— Туре, работил ли си някога с човек на име Ерланд Петершон?
Никаква реакция, дори не погледна към нея и от една страна, тя се почувства добре. Но от друга, странно, не.
— Ами Таге Самер?
Изражението му продължаваше да не трепва.
— Нее, за съжаление имената не ми звучат познато… — измърмори той, изправяйки се и насочвайки се към папките върху далечната лавица.
65
„Мелодифестивален“ е ежегодно музикално състезание, организирано от Шведската национална телевизия и едно от най-гледаните предавания в Швеция. Чрез състезанието се излъчва шведският представител в конкурса „Евровизия“. — Б.пр.