Тя за малко да изпсува на глас както от разочарование, така и от облекчение. Но изведнъж си спомни още едно име.
— Какво ще кажеш за Андре Пелас тогава?
Той се спря.
— Познаваш го, нали? — тя сама забеляза колко нетърпеливо звучеше.
— Чак да го познавам… Подполковник Пелас беше ръководител на един от отделите в програмата.
— Кой точно, кой отдел? — тя се противопостави на спонтанно движение, което искаше да я изстреля от стола.
— Наричаха се група И. Занимаваха се с техните си работи, може да се каже. Информация и разузнаване — мисля, че така се казваха в действителност, но не съм напълно сигурен. За жалост, паметта ми не е каквато беше… — той поклати глава.
— И каква е била тяхната роля в проекта?
— Не знам точно. Но имахме месечен доклад, където отбелязвахме възникналите проблеми. Местата, на които зацикляхме напълно, маркирахме с голямо „И“. Минаваха няколко седмици, след което получавахме прилежно описание как да решим проблема. Докладите бяха на шведски, но понякога се забелязваше, че са били преведени от английски. Беше по-скоро усещане заради определени изрази и така нататък…
— И тези доклади са идвали от група И? В такъв случай това означава, че са говорили с някой външен човек?
Той сви рамене.
— Ние поне бяхме убедени, че е така, но никога не получихме преки доказателства…
— Американците?
— Това звучи най-логично. Макар че на политиците им се искаше да създадат обратното впечатление, между Швеция и САЩ имаше силни военни връзки още от края на войната. Американското УСС66, предшественикът на ЦРУ, финансираше и секретна военна операция покрай северната граница с Норвегия. Главната цел не беше да се борят с нацистите, а да имат готови войски, когато немците се оттеглят. За да могат да попречат на евентуално съветско анексиране на Норвегия — поясни той. — Операцията никога не би била възможна без помощ от военните и спецслужбите на Швеция…
Той се спря по средата на изречението и се усмихна извинително.
— Отново се отклоних, мила, но мисълта ми беше, че шведските и американските военни си сътрудничеха неофициално много преди да започне нашият проект…
Тя кимна.
— Знаеш ли какво е станало с трупа И после, след 1972-ра?
Той изчака няколко секунди, докато отпиваше от кафето си.
— Както казах, целият проект беше разпуснат, военните бяха прехвърлени на нови позиции, а ние, цивилните, трябваше да си търсим други работодатели. Много тъжно, наистина, толкова много отдадени служители, толкова много преустановена работа. Всичко това напразно…
Той въздъхна.
— Аз самият се преместих във Вестерос, започнах работа в АББ67 като инженер по автоматизацията. Останах там до пенсия. Фантастична компания, така че може да се каже, че все пак всичко се е развило за добро. Разбираш ли, разработихме процеси за…
Той продължи с лекцията, но тя вече не слушаше какво говори.
Беше права. Чичо Таге беше работил в ядрената програма, беше отговарял за обмена на информация с американците.
— Да видим…
Туре Шьогрен извади някакъв плик и изсипа съдържанието му върху масата. Фотографии, много от тях черно-бели, но имаше и доста цветни. Избледнели снимки на отдавна забравени летни почивки, екскурзии или други паметни събития. Съдейки по дрехите и прическите, повечето снимки бяха от шейсетте и седемдесетте години.
— Жена ми Май-Брит — каза той и показа снимка на усмихната, изгоряла от слънцето жена в лятна рокля, седнала на маса в ресторант. — Тя си отиде преди три години…
— Съжалявам…
Той продължи да рови из снимките.
— Ето!
Подаде ѝ няколко черно-бели картички. Типични групови снимки, които можеха да са от което и да е предприятие. Множество сериозни мъже в костюми, някои с бели престилки. Общо към шейсет-седемдесет души, наредени в три редици върху голямо стълбище.
— Снимката е направена през 66-а или 67-ма, струва ми се… Това съм аз.
Той посочи занизан млад мъж в средния ред. Приликата беше явна.
— Млад и стилен — засмя се той. — Вече останахме само аз и…
Той прокара пръст по редиците лица.
— Ето — каза той, но тя вече го беше намерила.
На задния ред, третият човек отляво. Изведнъж ѝ се догади.
— Полковник Пелас — каза той и посочи, но тя се беше съсредоточила върху съвсем друго лице.
Това на баща ѝ.
22. And those we’ve left behind
Стояха в просека между дърветата. Макар че беше тъмно и първоначално той беше далеч, нямаше никакви проблеми да ги разпознае. Високият изправен старец с бастуна.
До него по-свитият силует на Манге. От чашите им кафе се издигаше пара.
Впоследствие, след като се приближи до тях през снега, той успя да различи още хора между дърветата. Десетки, може би дори стотици мълчаливи силуети, които изглеждаха, сякаш го наблюдаваха. Усещаше как снегът скърца под краката му, но колкото и да беше странно, почти не се чуваха звуци. Двамата мъже вече имаха компания в просеката. Още четири фигури, всички с бели Гай Фокс маски, с нарисувани извити мустаци и козя брадичка.
— Добре дошъл, Хенрик — каза Водача, когато той пристъпи в просеката.
— Искаш ли кафе? — Манге му подаде пластмасова чаша и той я взе, без да каже и дума.
— Кои са тези там? — той кимна към четиримата маскирани.
— Не знаеш ли? — подсмихна се Водача.
— Двама от тях са напълно безинтересни, но другите двама може да се окажат жизненоважни.
Първият направи крачка напред и подаде ръка. Въпреки обемистите зимни дрехи, той можеше да различи четвъртитото мускулесто тяло. Те се здрависаха.
— Приятел? — попита HP, но не получи отговор.
Следващият човек пристъпи напред.
— Враг? — опита отново.
Все още никакъв отговор.
Третият човек беше жена, беше напълно убеден.
— Приятел? — попита пак.
За миг му се стори, че тя сви рамене.
Подаде ръка на четвъртата фигура, но вместо това човекът се наведе към него и прошепна нещо в ухото му. Гласът беше добре познат и толкова тъжен, че го заболя.
— Лабиринтът Лутерн — прошепна тя. — Трябва да ни спасиш. Учителя…
В далечината изграчи гарван. Два пъти по някакъв зловещ начин, който го накара да настръхне. Сенчестите фигури между дърветата изведнъж се раздвижиха. Заклатушкаха се към просеката като облечени в черно зомбита. И той внезапно разбра кои бяха…
— Още — изсъскаха те.
— ОЩЕЕЕЕ!!!
В следващия миг той вече тичаше. Снегът хвърчеше около стъпалата му, сърцето биеше в гърдите.
Светлината от пътя се виждаше далеч в хоризонта.
— Ще се видим в лабиринта Лутерн, номер 128… — извика Водача след него. Или не се ли чу всъщност гласът на Манге…
Ребека излезе на стълбите и вдиша дълбоко няколко пъти.
Свежият въздух накара гаденето да премине и след минутка тя се чувстваше значително по-свежа.
Едно по едно парченцата от пъзела като че се нареждаха. Мисията на ООН, ядрената програма. Татко и чичо Таге. Паспортите, тайните посреднически мисии. После правителството на Палме, което ги предава. Яростта на татко. Банковият сейф на „Свеавеген“, отворен през 1986-а. Едрокалибреният револвер с два изстреляни патрона, който така беше притеснил чичо Таге. Който не биваше да бъде проследен до…
Събития от миналото…
Свеавеген.
1986-а.
Яростта на татко.
Револверът е УПО, Улоф Палме оръжие.
Тя извади телефона си от чантата. Пръстите не я слушаха съвсем и ѝ бяха необходими два опита, преди да въведе правилния пинкод.
Имейлът от чичо Таге се появи почти мигновено, но мина около минута, преди да се зареди и прикаченият файл. Черно-бял клип от трезора, дълъг трийсет и две секунди и явно идващ от някоя от камерите в коридора.
Мъжът, който се зададе по пътя и сви в стаята, където се намираше нейният сейф, носеше слънчеви очила, а освен това имаше и бейзболна шапка, смъкната над челото.
66
67
ABB (Asea Brown Boveri), шведско-швейцарско инженерингово предприятие, едно от най-големите в света, специализиращо в областта на електротехниката, електроенергетиката и информационните технологии. — Б.пр.