Но въпреки това тя го разпозна без никакви проблеми.
Беше Манге.
Мамка му, ама че шибани кошмари имаше. Предишния път се дължеше на змийската отрова, този път предполагаемо на лекарствата. Хапчетата бяха предназначени за коне, не за хора, което определено обясняваше доста.
Чакането в апартамента щеше да го побърка. Нямаше Xbox, Playstation или друга игрална конзола, с която да убива времето, а всичко, което успя да изнамери като телевизия, беше стар буркан с основния пакет програми. Нямаше да издържи повече епизоди на Емърдейл и Дните на нашия живот, а освен това вече беше набил две злобарки и трета сесия щеше гарантирано да му разрани джойстика. За щастие поне имаше стабилен запас от цигари.
Той запали поредното „Марлборо“ и отново започна малката си домашна разходка. Всекидневната, кухнята, антрето — и обратно.
Няколко секунди отдих, за да успее да помисли.
Значи един от тях беше предател, поне ако вярваше на мистериозния Е.П., който му изпрати съобщението — чрез смартфона на Нора.
Е.П.
Един Приятел68?
Никой освен малката им лига не знаеше, че телефонът на Нора се намираше в апартамента му. Така че съвсем логично Е.П. също трябваше да бъде някой от групата.
Приятел.
Враг.
Проблемът беше, че не можеше да изключи никого.
Джеф го мразеше още от случката на „Биркагатан“, а отношенията им далеч не се бяха подобрили през последните дни.
Вярно, Хаселквист с qv твърдеше, че bygones were bygones, но това, естествено, можеше да бъде чиста лъжа. Той беше прецакал пича горе на Е4. Напръска го със сълзотворен газ, унижи го и го провали по време на неговия End Game.
Такава несправедливост не се преглъщаше от раз, дори да си гърбушкото Кент.
Нора беше малко по-трудна за разбиране. Но очевидно тя стоеше зад пожарите, вероятно както този в апартамента му, който почти му видя сметката, така и изгасналия от само себе си в магазина на Манге.
Освен това не беше изоставил напълно мисълта, че тя го тровеше с ония хапчета.
Последното име в списъка беше старият му приятел Фарук Ал-Хасан, a.k.a. Магнус Сандстрьом. Мамещият Манге, който с благословията на Водача го беше залял с толкова лъжи, че той не можеше дори да опита да отсее кои от преживелиците му през последните две години бяха истински.
Всичко на всичко нелоша колекция заподозрени — успех с разнищването на тоя случай, Коломбо!
Така че защо просто не си останеше вкъщи? Защо да се излага на риск с целия този побъркан проект? Гледай ти — още два добри въпроса, които нямаха разумни отговори…
Питър Фолк69 очевидно трябваше да работи извънредно.
Ребека слезе от ескалатора в секундата, когато прозвуча предупредителният сигнал, и тя успя да се шмугне в претъпканото метро точно преди вратите да се затворят.
Потни туристи, повечето от които с чанти на кръста, шапки и бутилки вода, което вероятно означаваше, че бяха американци. Тя се озова право по средата на групата, без да има къде да се хване.
Някой я притискаше откъм гърба и тя опита да се премести настрани доколкото можеше.
Климатикът поне изглежда беше пуснат, защото тътнеше, и заедно с шума от влака ставаше трудно да се чуе какво казваха хората.
Човекът зад нея отново я бутна и тя тъкмо щеше да се обърне, за да му обясни, че няма накъде да се мръдне, когато чу познат глас в ухото си.
— Не се обръщай!
— Манге, какво, по…!
Тя мерна бейзболна шапка и чифт слънчеви очила с периферното си зрение.
— Нене, не се обръщай, по дяволите… — той сложи ръка на гърба ѝ.
— Окей — тя продължи да гледа в обратната посока.
Това беше, меко казано, нелепо и ако той не звучеше толкова притеснен, вече щеше да е пренебрегнала инструкциите му.
— Изпратих ти нещо — прошепна той. — Прочети го и ще разбереш как стоят нещата…
— Виж, Манге, това е просто… — тя завъртя глава.
— Нене, не трябва да се обръщаш. Следят те, той те следи!
— Кой, Манге? Кой би могъл да ме следи?
— Самер, естествено! — гласът му прозвуча уплашено.
— И защо да го прави, Манге? Доколкото знам, той е прекалено зает да търси теб. Сигурно доста би се зарадвал, ако ви събера заедно…
Мотрисата се наклони и тя за малко да се просне на земята, но гъсто наблъсканите тела около нея ѝ помогнаха да се задържи изправена.
— Не се шегувай с това, Бека — изсъска Манге.
— Не се шегувам, Манге. Хенке вече се опита да ме убеди, че чичо Таге е Водача, а сега явно е твой ред, но за разлика от вас двамата чичо Таге ми е помагал, спаси ми кожата на два пъти…
Гласът по говорителите обяви следващата станция, на която тя не чу името и влакът намали скоростта.
— Освен това имаш нещо мое, Манге… — каза тя.
— К-к’во?
— Не се прави на глупав. Банковият трезор на „Свеавеген“. Открадна от сейфа ми метална кутия, която принадлежеше на баща ми. Видях те на записа…
— Не знам за какво говориш, Бека — каза той малко припряно. — Виж сега… — той се наведе по-близо до ухото ѝ. — Играта е като теста на Роршах — онези мастилените петна, знаеш. Мозъкът има собствено тълкуване и сам запълва дупките. Човек вижда само това, което иска да види, Ребека…
Влакът стигна перона, спря рязко и тя отново едва не падна.
Вратите се отвориха и хората се заблъскаха във всички посоки.
Когато си възвърна равновесието и се огледа, него го нямаше. Минаха няколко минути, докато открие мобилния телефон, който беше пъхнал в джоба ѝ. Лъскав и сребрист със стъклен сензорен екран.
23. Spheres of reality
Вече беше подредила почти целия пъзел.
Или поне така си мислеше. Баща ѝ, Андре Пелас, ядрената програма, банковият сейф, Таге Самер… Всички брънки бяха свързани, а веригата можеше да стане и още по-дълга, ако се включеше и немислимото: револверът, „Свеавеген“ и Улоф Палме…
Но засега опитваше да усмири препускащото си въображение.
Вместо това продължи да клати веригата, която беше започнала преди няколко дни:
Татко и Андре/Чичо Таге служат заедно в ООН.
Татко е несправедливо отстранен за действие, което смята за правилно.
Чичо Таге отново назначава татко в тайната ядрена програма. Изпраща го на секретни мисии до САЩ, за да обменя информация с американците. Прави това години наред, въпреки че проектът официално е прекратен. Продължава чак докогато онзи вестник започва да се рови в работата им в средата на осемдесетте. Тогава всички се паникьосват, проектът е заровен веднъж завинаги и без предупреждение татко отново се оказва на улицата, а всичко, в което той и чичо Таге са вярвали и за което са работили през годините, попада в кошчето за боклук.
И всичко това по вина на правителството на Палме…
Гаденето, което я преследваше още от клаустрофобичния малък офис на Туре Шьогрен, не искаше да си отиде. Тя стана от дивана, отиде до прозореца и го отвори.
Улицата долу беше тъмна, нямаше никакво движение. Короните на дърветата отсреща правеха невъзможно да се види на повече от десет метра навътре в парка. За няколко мига ѝ се стори, че някой стоеше между сенките, някой, който я наблюдаваше. Знаеше, че просто си въобразява, но все пак не можа да не дръпне една от завесите, преди да се върне при дивана и лаптопа.
Трябваше ѝ само минутка да открие описанието на извършителя в Уикипедия:
„Мъж, действащ самостоятелно, индивид с разстройство на личността, движен от омразата си към Палме. Вероятно е имал трудности в отношенията, особено с различните видове авторитети. Той е интроверт, самотен, с разстройство на личността, но не и психопат. Състоянието му е тясно свързано с това, че се е «провалил» в живота. Неуспехите го депресират, а състоянието му се задълбочава до параноя. Когато/ако такъв човек започне да извършва тежки престъпления, той по правило е на 35-45 години…“
69
Актьорът, изпълняващ ролята на лейтенант Коломбо в едноименния криминален сериал. — Б.пр.