Някои преживяват усещането, че участват в спортно състезание, други — че се намират насред филм или политическо събитие от голяма важност. Общото за всички обекти е, че са третирани като звезди и че са манипулирани да си мислят, че има голяма маса хора, която им се възхищава и следи всяка тяхна стъпка.
Подсилвайки по различен начин преувеличената представа на опитните хора за самите себе си и превръщайки ги в главните действащи лица в един по-голям контекст, учените успяват изключително бързо да накарат много от тях доброволно да изместят границите си и да извършат редица драстични действия.
Някои членове на военния персонал, обвързани с проекта, започват дори да залагат колко далеч са готови да стигнат опитните обекти, откъдето произхожда и името Играта.
Както MK-ULTRA, така и всичките му странични проекти са прекратени през седемдесетте години, но съществува информация, според която Играта се е откъснала и е започнала собствен живот.
Информацията твърди, че Играта, водена от човек, наречен Водача, чрез различни видове усъвършенствана психическа манипулация кара наглед обикновени хора да извършват необясними и понякога драстични постъпки. Според същите данни Играта е организирала структура от различни помощници, т.нар. Мравки, които допринасят с информация и по-прости мисии. Те прокарват пътя за по-активните участници, които се наричат Играчи.
Има редица добре известни събития, които понякога се приписват на Играта, като например убийства, умишлени палежи, саботажи или крупни кражби, но подобно на повечето други конспиративни теории липсват реални доказателства…
Недостигът на информация се отдава на това, че Играта използва голяма част от ресурсите си, за да остане скрита, като по този начин в някои кръгове именно самата липса на доказателства парадоксално се счита за индикация, че Играта действително съществува.
Ребека прочете страницата поне три пъти, след което направи скрийншот и разпечата няколко копия на принтера си.
Всичко се връзваше перфектно с разпокъсаните истории на Хенке и с нейните собствени наблюдения, но също така и с информацията, която чичо Таге ѝ беше доверил.
Наистина имаше Игра, която манипулираше хора да вършат различни неща. Сили, които можеха да докарат Играчите до абсолютно откачени постъпки.
Фиксирани в себе си нещастници, които считаха, че светът не оценява напълно уникалните им способности и величие, готови да направят почти всичко, за да получат най-накрая признание.
Точно такива като Хенке.
И баща ѝ…
Но чия версия беше вярната в действителност?
Чичо Таге ѝ беше помогнал с историята в Дарфур, когато беше заподозряна в служебно нарушение, но също и с лиценза за оръжията, а сега и със записа от трезора.
Беше ѝ разказал за тъмното минало на баща ѝ и макар да се наложи да изтръгне една част от информацията, той в крайна сметка ѝ беше доверил повече тайни, отколкото беше позволено.
От друга страна, тя познаваше Манге, откакто се помнеше, и мисълта, че той е криминален mastermind все още ѝ се струваше, меко казано, нереална. Но Манге неоспоримо я беше лъгал право в лицето, той всъщност сам си го призна. Всичко, което ѝ бе дал, беше информацията на уебстраницата, информация, която на практика не доказваше нищо.
Така че чия версия всъщност беше истина?
На кого можеше да се довери?
Кой от двамата можеше да ѝ помогне да спаси Хенке?
Тя се облегна назад в дивана и отново преговори всичко, което се беше случило през последните дни, но чувството, че пропуска нещо, продължаваше да не я оставя на мира.
Въпреки че беше средата на лятото, дървената рамка под гъза му беше ледена.
Между дъските на външния клозет имаше пролуки, пропускащи достатъчно дневна светлина, за да може да види щипалките, които влизаха и излизаха, пълзейки, през прага.
Джеф и Хаселквист се бяха захванали с оборудването направо след брифинга. Беше се надявал да има шанс да поговори необезпокояван с Нора, но тя, изглежда, предпочиташе да виси с Манге в кухнята. Така че вместо това от пълното му внимание се облагодетелства майката природа.
Доста sweet да се изтропаш така сред зеленината, поне през лятото. Тоалетна хартия, естествено, нямаше, но купчината пожълтели стари вестници сигурно щеше да свърши работа. Освен това много практично решаваха почти натрапчивата му нужда да чете нещо, докато сере.
Упсала Нюа Тиднинг70.
Е, точно този брой беше от 1986-а, така че не беше баш нов.
Първият мъж, заподозрян в убийството на Палме. Самият него го затриха по-късно в Щатите, ако не се бъркаше… Като стана дума за САЩ, PayTag бяха, меко казано, nasty копелета. Те и Водача го бяха прецакали няколкократно, заради тях го измъчваха в Дубай, а после го използваха като инструмент, за да потопят ArgosEye и да направят от сламената вдовица Анна новата си суперзвезда…
И той какво получи в замяна?
Някой и друг милион за утеха, цифра, която сигурно беше просто десетична запетая в счетоводството на PayTag. Скапана грешка при закръглянето!
Освен това през последните седмици се опитваха да го пречупят, а бяха и доста близо до успеха. А сега обединените полицейски сили на цяла Швеция бяха по петите му… Така че защо, по дяволите, беше толкова тъп да се съгласи отново да пъхне глава в бърлогата на лъва?
Е…
Отмъщението, естествено, беше движеща сила, и то адски силна.
Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!
Но имаше и други фактори.
Вълнението.
Ловът.
А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.
Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?
И може би най-важното: Как се вписваше Ребека в уравнението?
Тя седи на мястото до шофьора.
Татко кара, мама и Хенке седят отзад.
Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.
„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“71.
Хенке е на не повече от 6-7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.
— Скоро ли пристигаме? — проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.
И тогава го вижда.
Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.
Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? — пита майка ѝ тихо.
— Мълчи! — изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.
— Накарай го да млъкне, по дяволите — тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.
Вдига ръце и ги притиска към ушите си.
Но гласът продължава да шепне в главата ѝ.
Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?
Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.
В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.
Сега нейното възрастно аз седи зад волана.
Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.
70
71
Хребетът Брункебери, част от по-големия Стокхолмски хребет, съставен от кръгли камъни, чакъл и друга седименти, натрупани от топящите се ледници. — Б.пр.