Затрака по клавиатурата, после извади хартия и химикалка и записа някакъв номер на листчето.
— Ето, той е онлайн, така че можем да му звъннеш веднага. Има няколко телефона с предплатени карти в чекмеджето ей там. Когато приключиш, счупи симкартата и изхвърли парчетата в гората, окей?
— Разбира се, няма проблем…
Манге му хвърли нов продължителен поглед.
— Разбираш с какво се захващаш, нали, HP? Това не е игра, ако нещо се обърка…
— Да, не се притеснявай, положението е под контрол. Не се изпречвам срещу Водача за пръв път…
— Нее, това се подразбира. Но това е първият път, когато правиш нещо, което не влиза в плановете на Играта…
— Хубаво, че не съм сам — засмя се HP. — Ако нещата отидат по дяволите, всички сме еднакво преебани!
25. Quests
— Ето.
Той ѝ подаде ключа за оръжейното ѝ шкафче.
— Значката и картата ти за достъп също са вътре, нали?
Тя кимна.
— Добре тогава, вземи си нещата и после право към стрелбището. Трябва да минеш изпита по стрелба, преди да те пуснем отново на служба. Човек бързо губи форма, ако не тренира…
— Няма да има проблеми, Луде.
— Е, чудесно.
— Има ли още нещо?
Той кимна.
— Преди да тръгнеш, Нормѐн, трябва да те попитам. Как, по дяволите, убеди Стигсон да се съгласи с назначаването ти?
— Ами може да се каже, че ми помогна един общ приятел.
Тя се усмихна и той я изгледа продължително.
— Мислиш ли, че би могла да дадеш малко по-конкретен отговор на шефа си?
Тя въздъхна дълбоко.
— Още не, Луде. Може би по-натам…
— Окей…
Той продължи да я гледа изпитателно.
— Знаеш какво правиш, нали, Бека? — каза после тихо.
— Не се притеснявай, Луде, искаше да се върна и ето ме тук. Засега се задоволи с това — усмихна се тя.
Мишената се показа, когато ѝ оставаха десет метра и много преди съзнателната част от мозъка ѝ да го регистрира, тя вече беше започнала движението. Отмятане на сакото, двете ръце към кобура.
Оръжието нагоре, лявата ръка около затвора. После движението напред и нагоре, което поставяше патрона на място. Опорната ръка, подпираща дръжката. Мерникът, мушката, мишената.
Два бързи изстрела.
Мишената се прибра.
Отпусна ударника с палец. Продължи да се движи напред. Появи се нова мишена, този път далеч вдясно. Тя стреля два пъти и дори не се замисли за резултата. Бързо отпусна ударника и продължи. Две мишени тръгнаха да се показват едновременно и тя надупчи първата още преди да е спряла.
После оръжието ѝ изщрака.
Тя удари дъното на пълнителя с ръка, после издърпа затвора, с което запрати отказалия патрон на пода. Три бързи изстрела.
Мишените се скриха.
— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието! — извика инструкторът.
— Изпразни оръжието! — повтори тя.
Извади пълнителя, дръпна затвора и извади патрона, който вече лежеше в камерата. После върна затвора обратно, прибра оръжието в кобура и свали слуховите протектори. Всички мишени се вдигнаха със силно съскане, но тя не погледна резултата. Инструкторът мина покрай нея, обиколи набързо мишените и се върна обратно. Тя го чу да подсвирва.
— Брей, Нормѐн, мина доста добре, какво ще кажеш?
— Йеп — каза тя.
— Всъщност не ти засичах времето, но ако го бях направил, предполагам, че щеше да е близо до досегашния рекорд. Ще звънна на Луде на мига и ще му съобщя, че стрелбата ти е… одобрена. Ще отбележиш ли сама попаденията, моля те…
Той ѝ подаде ролка малки черни лепящи се листчета.
— Разбира се.
Той ѝ обърна гръб и тръгна към вратата.
Тя откъсна четири листчета, не по-големи от пощенски марки, и остави ролката настрана.
Напът към мишените вдигна малкия зелен учебен патрон, който инструкторът беше вкарал в пълнителя ѝ и който беше предизвикал прекъсването на стрелбата.
Всички двойни изстрели бяха в средата на смъртоносната зона. Дупките в три от мишените бяха толкова близо една до друга, че се засичаха, а останалите две дупки имаха само милиметър хартия помежду си.
— Добре, значи ми звънни. Благодаря за помощта предварително…
Той прекъсна разговора, отвори капака на телефона и измъкна симкартата.
Тъкмо когато я счупи през средата, Хаселквист се зададе иззад ъгъла.
— Ъъ, здрасти, HP. Слушай, искам само да изясня нещо…
— Добре.
Той обърна гръб на Хаселквист и запрати едната половинка от симкартата към близкия храст коприва.
— Онова там в колата…
— Имаш предвид GPS кутийката.
Той метна другата половина между смърчовете.
— Да, точно… Разбираш ли, тъкмо я бях намерил, когато ти изскочи. Разтоварвах нещата и един от саковете се беше заклещил под седалката. Когато го дръпнах по-силно, GPS предавателят се изтърколи от него. Точно тогава ти отвори вратата…
— Окей…
— Твой ли е?
— К-кво? — HP се обърна.
— GPS предавателят твой ли е…?
— Да, разбрах, Кента. Не, не е мой…
— Окей, исках само да проверя. Нали ти седеше най-отзад и си помислих…
HP поклати глава.
— Nope, не е мой. Може би си е бил към буса?
— Не ми се вярва…
— В такъв случай предлагам незабавно да се отървеш от него.
— Разбира се, само първо ще питам Джеф, в случай, че е негов. Той беше взел буса за няколко дни, докато разузнаваше…
— Окей, направи то.
— Ще се видим след малко, значи…
Хаселквистът се изниза и HP изчака още няколко минути, преди да извади нова симкарта от джоба на панталоните си. Той я намести в телефона, който беше взел от Манге, включи го и въведе пинкода.
Текстовото съобщение се появи почти незабавно.
Готово!
Скрит номер, но въпреки това той знаеше кой го беше изпратил.
Проклетият Рехиман беше бърз.
Преоблякоха се мълчаливо. Черни тесни неопрени, гумени обувки и непромокаеми скиорски маски, които правеха жегата нетърпима и HP почти веднага разкара своята. Ама че уникални идиоти!
— Всичко е намясто — чу той Манге да казва откъм багажника на полото.
— Искам все пак да проверя — отвърна Джеф.
— Ама времето…
— Ще стигнем — прекъсна го Джеф. — Винаги има време да се провери оборудването…
Манге изглежда се беше предал, защото щом HP заобиколи колата, капакът вече беше отворен.
— Водолазна екипировка, надуваема лодка, комплект за заваряване, взривно вещество… — изброяваше Джеф на себе си, докосвайки с ръка различните черни сакове в багажника.
Думите взривно вещество стреснаха HP, той получи внезапен flashback от Е4 преди две години, когато беше плъгнал телефона си в подобен сак. Сак, пълен с толкова експлозиви, достатъчни да вдигнат цяла сграда във въздуха.
Почти две години беше вярвал, че е взривил мозъка на Играта till Kingdom Come73. Но според Манге това беше просто илюзия, старателно имплантирана от Водача в мозъка му. Истинската Звезда на смъртта не е била в стара офис сграда в Шиста. Беше дълбоко в подземна инсталация само на два часа от тях.
Но ако всичко, което беше преживял, чак до последните няколко дни беше просто изпипан mindgame, какви гаранции имаше, че това, което се случваше сега, беше истинско?
Бореше се с този проблем от няколко дни.
Дори и ако решеше да се довери на Манге, пак нямаше гаранция. Манге като че ли казваше истината, доколкото можеше да прецени, той наистина вярваше на разказа си. Но ако разказът не беше негов?
Ами ако някой друг играеше mindgame е Манге точно както бяха направили и е него? Ако това, което бяха напът да направят, всъщност беше просто още една част от още по-сложен план?
Това беше проблемът с конспиративните теории. Ако човек започнеше да приема съществуването им, беше невъзможно да се каже къде всъщност свършваха.
Just because your paranoid, doesn’t mean they aren’t after you…
73
Фразата се превежда буквално „Докато дойде Твоето Царство“ (от англ.) и идва от християнската молитва „Отче наш“. Използва се в смисъл