— Естествено, такива фактори не трябва да се отчитат, когато се прави оценка на опасността, но знаеш не по-зле от мен как стоят нещата. Всички големи организации са едни и същи. Някъде винаги има служител, когото го е страх да не изгуби работата си, и затова се колебае при взимането на неприятни, но понякога необходими решения.
Той разпери ръце.
— Няма почти нищо друго, което да увеличава подкрепата за кралския двор толкова, колкото една сватба, работодателите ми научиха това още преди няколко години. За съжаление, всички писания, колкото и неверни да бяха, надупчиха цялото покачване.
— Ами кръщенето? То не беше толкова отдавна?
Той поклати глава.
— Кръщенията са твърде спокойни, не излъчват същия блясък. В днешно време, за жалост, има само две неща, които ни карат да се обединим около кралското семейство — сватба и национална криза. Така че се искат екстремни обстоятелства, за да се вземе решение за ограничаване на празненствата, още повече за отлагането им. Освен това, що се отнася до евентуалната бомба, все още имаме твърде малко подробности.
— Тогава какво знаете, позволено ли е да ми кажеш?
— Всъщност не, Ребека… — той се поколеба няколко секунди, после размени бърз поглед в огледалото с Едлер, преди да продължи.
— Само преди няколко часа ни подшушнаха за един апартамент. Направихме обиск и намерихме определени индикации, че вътре е била изработена бомба…
— И това как е свързано с Хенке?
Самер си пое дълбока глътка въздух.
— Апартаментът се намираше на „Мария Трапгренд“, врата до врата с този на Хенрик…
Сърцето ѝ започна да бие все по-силно, но тя даде всичко от себе си, за да го прикрие.
— Чакай малко, значи смятате, че Хенке би… Не, не, забравете. Хенке не може една библиотека Billy да сглоби, а бомба…
— Напълно съм съгласен с теб, скъпа Ребека.
Той я потупа внимателно по коляното.
— Ние също не вярваме, че Хенрик е изработил бомбата сам. Но от друга страна, едва ли може да е съвпадение, че този, който го е направил, е разположил работилницата си в апартамента до неговия. Освен това вътре намерихме два пръстови отпечатъка от Хенке…
Ребека поклати неохотно глава.
— Както казах по-рано, Хенрик се намира в опасна компания. Много опасна компания. Хората в обкръжението му са експерти в манипулирането на други хора, правили са го многократно в миналото. А Хенрик, за жалост, е, както знаеш…
— Податлив…
— Именно.
Колата спря на червен светофар на кръговото при „Линдхагенсплан“ и за няколко секунди настана мълчание.
Само няколкостотин метра по-напред се намираше мястото, където колата, в която бяха тя и Крюсе, беше катастрофирала, след като Хенке хвърли камък върху предното им стъкло от моста горе. Действително Хенке не знаеше, че тя е седяла вътре, но все пак. Някой го беше подвел да хвърли камъка, беше го накарал напълно да игнорира очевидното заключение, че други хора ще бъдат наранени вследствие от неговите действия. Можеше ли това да се случи отново?
При подходящи условия — абсолютно.
— И какво искаш да направя, чичо Таге? — каза тя, когато колата наближи моста.
Гласът му звучеше натъжен:
— Заложен е животът на много хора, Ребека. Ако не успеем да хванем Хенрик тази нощ, всички трябва да се подготвим да направим каквото и да е, за да го спрем. Каквото и да е, разбираш ли?
Той замълча за няколко секунди.
— Но ти, естествено, можеш да избереш да се въздържиш от мисията. Никой няма да те обвини. Мога да говоря с Ескил Стигсон…
Те минаха под моста и тя не можа да не погледне нагоре към парапета. За няколко секунди ѝ се стори, че там стои някой. Фигура с тъмни дрехи и качулка.
— Не! — каза тя прекалено високо и забеляза погледа на Едлер в огледалото.
— Не, благодаря, чичо Таге, не е необходимо — каза после толкова овладяно, колкото можа. — Както каза, много е заложено на карта. Благодарна съм за всичко, което вече направи…
Няма проблем, да не говорим за това. Трябват ни правилните хора на правилното място. Хора, на които може да се разчита в това и аз, и Стигсон, и работодателите ми сме единодушни.
Той отново я потупа по коляното.
— Ти си същата като баща си, Ребека, казвал ли съм ти го? Вярна, лоялна, надеждна, независимо за какво става дума. Тези качества, за съжаление, все по-трудно се намират в днешното егоцентрично общество…
Тя опита да не се изчерви.
Ако се вгледаше само леко тук, на притъмнената задна седалка, чичо Таге напомняше немалко на татко. Стойката, старомодният начин на изразяване, да, дори миризмата му беше почти същата.
Цигари, афтършейв и още нещо.
Нещо, което предизвика буца тъга в стомаха ѝ.
Той лежеше притиснат на пода, а Джеф лежеше върху него, без да помръдва. Бусът подскочи и се наклони по чакълестия път, което накара подпората на една от седалките да се забие в крака му. Странно, но не чуваше абсолютно никакви звуци от случващото се наоколо, единствено тинитус74 нищенето, което като че подскачаше из главата му. Той се подпря на пода и опита да се измъкне, повдигайки Джеф като с лост.
Изведнъж забеляза, че той се размърда, и в следващия миг тежкото тяло се търколи встрани.
Постепенно започна да си възвръща слуха.
— Квоподяволитестана? — изкряка той.
— Плевнята! — викна Нора.
— К-к’во? — той опита да стане от пода.
— Плевнята се взриви — изкрещя тя, залепена за един от страничните прозорци.
— Покривът се срути, после имаше взрив… Цялото небе е покрито с дим и хеликоптерът не се вижда. Не разбирам какво стана!
— Експлозивите… — изхриптя Джеф. — Експлозивите и детонаторите бяха в полото до бутилките за заваряване. Багажникът беше отворен. Освен това в белите чували в ъгъла имаше изкуствен тор…
HP изпълзя с мъка на седалката до Джеф. Очите на едрия мъж бяха затворени, но HP ясно виждаше мощният гръден кош да се повдига и снишава под подгизналата тениска.
Колата прелетя над върха на някакъв хълм и HP отново се озова на пода.
Тупване, последвано от остър ляв завой и изведнъж шумът от колата измени характера си.
— Добро каране, Кента! — викна Нора към предната седалка и получи измънкване в отговор.
— Излязохме на главния път — каза тя и помогна на HP да се надигне.
— Как ти е… — той кимна към окървавеното ѝ лице.
Тя сложи ръка на черепа си и дланта ѝ веднага почервеня.
— Shit! — възкликна тя. — Едва го бях забелязала, сигурно от адреналина. Имам аптечка там, отпред…
Тя се покатери покрай него и се шмугна на мястото до шофьора.
Той се обърна напред, за да я пита дали има нужда от помощ, но една ръка го дръпна назад.
Джеф беше отворил очи.
— Благодаря — каза той лаконично.
— Няма проблем — измърмори HP.
Джеф кимна и отново замижа.
— Отпред има бензиностанция, свий ей там! — каза Нора на Хаселквист.
HP се наведе към страничния прозорец. Големият стълб дим се виждаше ясно над гората, но от хеликоптера нямаше и следа.
— Отзад има гараж, паркирай там, ще се скатаем, докато се стъмни — продължи Нора.
Хаселквист заобиколи сградата и насочи колата към гаража — кутия от гофрирана ламарина с редица прахосмукачки и кофи за миене покрай едната стена. Сам пенсионер търкаше прозореца на стария си сааб и с изключение на него помещението беше празно. Хаселквист спря колата и всички останаха да седят мълчаливо няколко минути.
Нора използва огледалото на козирката против слънце, за да се погрижи за раната на главата си.
— Айсомф… — измърмори тя и с помощта на пинсета извади от раната заострена отломка, голяма колкото монета от една крона.
— Ще натиснеш ли малко тук, HP.
— Разбира се.
Той се наведе над главата ѝ.
— Вземи компреса и просто натисни по-здраво.
Той направи, както му каза, опитвайки да накара ръцете си да спрат да треперят от адреналина.