— Прецакани сме — изкряка внезапно Хаселквистът. — Те знаят къде сме, каква кола караме. Нямаме шанс…
За няколко секунди стана тихо.
— Нали никой не си мисли, че шибаният хеликоптер се е появил по случайност? — гласът на Хаселквист вече беше по-овладян. — Ако тръгнем сега, може да стигнем в града преди полунощ. После можем да съставим нов план, да измислим друг начин да…
— Няма друг начин, Кент — изсъска Нора. — И го знаеш много добре! Ако се откажем сега, можем изобщо да забравим. В такъв случай Играта ще спечели, това ли искаш?
Хаселквистът не отговори.
— Нямаме нищо, Нора, цялото оборудване току-що хвръкна във въздуха — измърмори Джеф. — Без него нямаме шанс да проникнем в Крепостта…
В буса настана мъртвешко мълчание.
— Напротив, имаме — каза HP после, но всички изглеждаха твърде вглъбени, за да го чуят.
— Помоли ме да измисля backup-pian, remember?
Той погледна Нора и най-накрая предизвика реакция.
— Знам как да влезем вътре, но трябва да правите каквото ви кажа…
Някъде далеч изведнъж се чу звукът на приближаващи се сирени. Изглежда бяха няколко.
— Трябва да се разкараме — изскимтя Хаселквистът.
— Чакайте — каза HP. — Ченгетата винаги изключват сирените, когато се приближават до целта…
— За да не изплашат бандитите… — добави той, след като никой не разбра какво имаше предвид. — Докато надуват сирените, значи не са стигнали, чаткате ли?
Сирените вече бяха близо, три на брой, може би повече.
Нора погледна към HP.
Хаселквистът премести ръка върху ключа на стартера.
HP сложи длан на рамото му.
— Спокойно, Кента. Това са пожарникарите, сигурен съм — прошепна той.
Сирените бяха толкова близо, че звуците отекнаха в малкия ламаринен хамбар и накараха чичко пенсионер да вдигне поглед от изцапаното си с насекоми предно стъкло. После започнаха бавно да губят сила. Половин минута по-късно бяха замлъкнали напълно.
— Вече можеш да потегляш, Кента — каза HP и потупа Хаселквист по рамото. — Карай на север…
Той се облегна обратно на седалката и опита да събере мислите си.
— Между другото, пропуснахме нещо… — добави той, когато излязоха на главния път. — Някой видя ли дали Манге се измъкна?
26. Game change
Новият бус миришеше на „Вундербаум“75. Жасмин, или може би „нова кола“…
Отне му малко повече от десетина минути да го гени от един закрит паркинг, което означаваше, че е започнал да се отпуска. За по-сигурно беше свил регистрационните табели от друга кола, в случай че собственикът на буса не се забавеше да го обяви за откраднат.
Прекараха около час в един отдалечен индустриален обект, за да се преоблекат и да нагласят новия автомобил. Бели гащеризони и защитни маски, покриващи цялото лице, които той измъкна от сака за хокей заедно с два големи стикера за коли. Две идентични твърди раници с четириточково заключване през гърдите, което ги караше да изглеждат като излезли от космически кораб, една за него и една за Джеф. Всичко това благодарение на малкия бизнес на Фенстер.
Горският път, на който се намираха сега, минаваше почти срещу отбивката към Крепостта. Лампите до металната порта се мяркаха на няколкостотин метра, отвъд мрачната гора.
Всичко беше готово.
Можеха да започват…
— Окей, тръгваме. Стискайте палци да се получи.
Три кимвания, две отчетливи от Нора и брат ѝ и едно малко по-колебливо от Хаселквист.
— Всички ли са готови? Плочките с имената намясто ли са?
Нови кимания.
— Как е главата, Нора?
— Окей, лепилото изглежда държи.
— Добре!
HP си пое дълбоко дъх.
— Окей, тогава да потегляме…
Хаселквист изглежда се поколеба за секунда, но после запали двигателя и включи на скорост.
— Гадна работа, това с Манге — каза Нора, когато тръгнаха. — Изглеждаше добро момче.
— Да — промърмори HP.
— Наистина ли си сигурна, че не може да се е спасил? — попита Хаселквистът.
— Никакъв шанс. Когато гръмна, той беше затворен зад нас… — каза Нора.
HP преглътна буцата в гърлото.
— Освен това нали му звъняхме поне двайсет пъти, без да получим отговор.
Те излязоха на новоасфалтирания път и продължиха бавно към портата — тежка решетка, която беше прикрепена към излети бетонни колони. И сякаш това не беше достатъчно, ами и назъбена стоманена релса, широка колкото цялото пътно платно, беше фрезована в асфалта. Отгоре на колоните имаше двойни редици прожектори, а под тях ясно се виждаха алуминиевите тела на камерите. Да се опита насила да се отвори вратата с нещо по-малко от танк, би било съвършено безполезно.
Голямата жълта предупредителна табела стоеше на фронтона на малкия бетонен бункер, който явно беше самото караулно. Табелата беше отчасти покрита с черна пластмаса, но вятърът ѝ се беше отразил зле и те без проблеми можеха да прочетат текста.
Хаселквистът спря колата точно пред ясно начертаната стоп линия само на два метра от назъбената като трион релса.
HP отвори вратата, изскочи навън и отиде до прозорчето на караулното.
Униформена жена със строго изражение се вторачи в него през прозореца, който, изглежда, беше от двуслойно бронирано стъкло. Той намести внимателно фейк очилата си, след което ѝ отправи най-приятната си усмивка.
— Охрана, с какво мога да помогна?
Гласът ѝ беше изненадващо мелодичен и почти го извади от равновесие. Shit, тая трябваше да работи в радиото, не да кисне тука.
— Ъъ… Е-Ерик, Ерик Андершон… — започна той.
Майка му, заради мекия радио глас за малко да забрави фалшивото си име.
— От „Ремонти Андершон“ — добави той бързо. — Имали сте проблеми с два запушени филтъра. Казаха, че било спешно…
— Посещението обявено ли е предварително?
— Ами надявам се… — кимна той и добави нещо, което трябваше да представлява невинна усмивка, опитвайки се да не поглежда към камерата, монтирана в стъклото вляво от жената.
— Един момент.
Той я видя да се завърта наляво и да пише нещо на клавиатурата.
— Можеш ли да се легитимираш, Ерик?
Той кимна отново, откачи фалшифицираната си карта от пластмасовата рамка, закрепена за гащеризона, и я остави в металната кутия, която се плъзна навън изпод стъклото.
Чу се бръмчене, после кутията се прибра обратно.
От говорителя се чу бързо тракане по клавиатура.
Той хвърли бърз поглед през рамо.
Бусът изглеждаше съвсем окей, почти но-добре, отколкото си беше представял.
Стикерите с надпис Ремонти Андершон можеше и да стоят малко по-изправени, но все тая…
Нямаха време за тънкости, а освен това едва се забелязваше, когато плъзгащата се врата беше отворена.
Джеф седеше до вратата, зад него се мяркаше Нора.
Двигателят продължаваше да работи.
Още тракане по клавишите.
Хайдеподяволите, Rainman. Show us your magic!
— Би ли погледнал в камерата, Ерик?
— Естествено.
Той намести очилата си и опита да изглежда отпуснат. Съдейки по отражението в бронираното стъкло, успяваше едва криво-ляво…
Ами ако имаха от ония програми, които разпознават лица?
Мамка му, изобщо не се беше замислял за това!
Фейк очилата за четене бяха напълно окей, колкото да не прилича на снимката по афишите, но no way цайсите да заблудят програмата…
Той отново погледна през рамо, после се обърна към камерата. Капка пот се отдели от тила му и се промъкна между плешките. После още една. Само след няколко секунди братовчедите на капките щяха да се появят по челото му…