— Готово! — Нора отвори катарамата и презрамките се плъзнаха настрани.
Той свали раницата и я остави на пода. За всеки случай я облегна на крака си, така че да усети, ако нещо се случеше с нея. После се облегна назад, разтри възпалените си рамена и се пребори с внезапния импулс да затвори очи.
Влакът беше увеличил скоростта и беше почти невъзможно да устои на мекото, люлеещо движение.
Но във всеки случай мислеше да направи опит.
Обърна се към Нора. Тя тъкмо се канеше да вземе доза снюс и затова той изчака учтиво, докато тя намести малкото пакетче под устната си.
— Ще сме в града след по-малко от два часа — каза той тихо. — Това, което ни трябва, за да завършим всичко, е компютър и добра връзка. Има интернет кафе на „Хьоториет“, използвал съм го няколко пъти…
Тя кимна, докато се опитваше да нагласи пакетчето снюс с върха на езика си. Движението го омая и той за малко да изгуби нишката.
— Звучи добре, HP, ще пробваме там. Мислил ли си какво ще правим после?
Той поклати глава.
— Всъщност е все тая, що се отнася до мен. Щом пратим файловете, PayTag ще потъне като камък и по всяка вероятност ще завлече със себе си и Водача, а може би дори цялата Игра. Ще са прекалено заети да спасяват самите себе си…
— И мислиш, че просто ще забравят за нас?
— Остава да видим…
Той сви рамене.
— Искаш ли да ми разкажеш как си се замесила в цялата работа? — каза той след няколко секунди, без да знае точно защо.
Тя сложи капака на кутийката снюс и бавно я прибра, изглежда обмисляйки.
— Много дълга история е… — отговори.
— Нямам планове близкия час — каза той и се опита да приложи най-чаровната си усмивка.
— Окей, но ще бъде съкратената версия. И двамата имаме нужда да си починем малко… Ето как стана. Играех хандбал на професионално ниво. Вървеше добре, даже бях повикана в националния отбор. Тренирах почти всеки ден в седмицата…
Той кимна, за да покаже интереса си, което беше по-лесно, отколкото си мислеше.
— Живеех за спорта, колектива в отбора, състезанието. Но се контузих.
— Ау.
Идеше му сам да се изрита. СМ84 по емпатия, а всичко, което успя да каже, беше едно Ау…
Но Нора, изглежда, не обърна внимание.
— Кръстните връзки на едното ми коляно се разхлабиха и докторът каза, че тялото ми чисто и просто не издържа на толкова усилени тренировки. Заклех се, че ще направя comeback, изкарах целия rehab пакет, но така и не беше същото. Имал ли си веднъж проблем с кръстните връзки, никога не се възстановяваш напълно. Бях една от най-добрите, а се завърнах като посредствен играч. Тренирах още по-здраво, което, естествено, беше пълна глупост.
Тя поклати глава.
— Вместо това си навлякох още контузии и прекарвах все повече време на скамейката. Накрая сама избрах да прекъсна, преди да съм станала твърда резерва… Не исках сама да го предизвикам, по-добре беше да се откажа, преди да съм почнала да се излагам, или поне така разсъждавах тогава. Сега, впоследствие, не беше особено умно… Представяш ли си абстиненцията?
Той кимна. Изведнъж клепачите му натежаха, но наистина искаше да чуе останалото. Вече му се струваше, че се досеща накъде отива историята.
— Затова заложих на зубренето, завърших си образованието и започнах да работя като ветеринар. Но спортът ми липсваше адски много. Нищо друго не можеше дори да се доближи до него. Така че когато Водача се свърза с мен, предложи ми нов колектив, ново игрище…
Тя сви рамене.
— Как стана, имам предвид: как се свърза с теб. Водача това?
— Започна с обикновен имейл, покана…
— … за уникално преживяване, различно от всичко, което ти се е случвало по-рано…
— Нещо такова, да — тя се усмихна. — Едва по-късно разбрах, че са ме проверили. Знаели са всичко за мен, коя съм била, какво съм правила. Как разсъждавам и кои копчета е трябвало да натиснат…
Той кимна.
— Звучи познато…
Главата на HP натежаваше все повече и той беше принуден да се бори, за да задържи клепачите си отворени.
— Слушай, това с пожара в апартамента ти… — каза тя после.
— Не е нужно да говорим за това точно сега… — смотолеви той.
— Но аз искам. Имаш право, аз бях. Но идеята не беше да пострадаш, звъннах на пожарната още преди да го запаля. Исках да съм сигурна, че са напът… Което, естествено, не прави нещата окей, единственото ми извинение е, че не можех да мисля ясно. Всичко, което исках, беше да се изкача в списъка, да стигна върха…
Той махна с ръка.
— Няма нужда да обясняваш…
— Но трябва. Не искам да си мислиш, че…
— Не го правя, спокойно. Trust me, Играта ме е карала да правя къде-къде по-откачени неща…
Вратата в единия край на вагона се отвори внезапно и вътре влезе мъж с тъмно яке.
Той огледа вагона по начин, който накара HP да залегне зад предната седалка.
Вратата се отвори отново и към мъжа се присъедини една жена.
Те, изглежда, обсъждаха нещо известно време, след което се върнаха във вагона, от който бяха дошли.
— Фалшива тревога — каза Нора. — Просто търсеха свободни места… Виж, както казах. Съжалявам за пожара — продължи тя. — Наистина трябва да ми повярваш. Не разсъждавах трезво…
— Всичко е наред, Нора.
Изведнъж усети главата си, сякаш беше пълна с каша и имаше големи проблеми да я задържи в изправено положение.
— Слушай, капнал съм, какво ще кажеш да си починем малко — промърмори той. — Можем да си разменим още военни разкази по-късно…
— Разбира се — кимна тя. — Няма проблем.
Той облегна глава назад и след няколко секунди Нора последва примера му.
Малко по-късно тя отвори внимателно очи. Заслуша се в тежкото му дишане, после се наведе напред и внимателно придърпа раницата, която той беше оставил на пода.
След това тихо се измъкна от мястото си и излезе от вагона.
— Хубаво, че Ви срещам, госпожице Нормѐн.
Беше Самер, следван плътно от Стигсон, и смътно познатия мъж, когото беше мярнала в офиса предния ден.
— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.
Тя се усмихна несигурно, поравно защото ѝ беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.
— Б-благодаря — успя да каже.
Третият мъж в компанията ѝ подаде ръка.
— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.
Ръкостискането му беше влажно, усмивката му стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.
— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.
— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормѐн…
Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той ѝ намигна леко.
Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.
Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.
Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.
Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.
Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.
84
Свенска местерскап, или Шведски шампионат е общото наименование на редица ежегодни спортни и други състезания, победителите в които получават титлата