Видя първата маска още на Норбру.
HP отвори вратата на интернет кафето и се запъти право към щанда.
— Трябва ми компютър с най-бързата ви връзка два часа или повече… — каза той на рецепциониста, но онзи дори не отмести поглед от телевизора, който висеше над щанда.
— Сори, човек, интернетът падна…
— К’во! И мобилният ли?
— Йеп — рецепционистът се обърна наполовина към него. — Широколентов, ADSL, мобилната мрежа, тути. Всичко падна по някое време през нощта. Казват, че е софтуерен проблем някъде си. Според мен обаче е заради сватбата…
— Заради к’во?
— Сватбата бе, човек! — той направи жест към телевизора, където се виждаше каляска с множество коне. — Големият брат не иска протести, затова са свалили нета точно както направиха в Египет, чаткаш ли?
— Окей — промълви HP разсеяно.
Нещо по телевизията беше привлякло вниманието му. Една от костюмираните фигури около каляската му изглеждаше смътно позната. Камерата зуумна…
Ненадейно HP изтръпна.
— Накъде отиват? — изсъска той и сграбчи изтърканата тениска на мъжа.
— Обратно към двореца, къде другаде. Спокойно…
— Не бе, идиот, имам предвид маршрута. Това там изглежда като „Кунгстредгорден“… Накъде ще тръгнат след това?
— „Сергел“, после насам по „Свеавеген“ и след това наляво по…
„Кунгсгатан“!
Мамицата му стара!!!
Вторият и третият от маскираните стояха на „Стрьомгатан“, до Операта. Тебеширено бели Гай Фокс маски с черни кози брадички и завъртени нагоре мустаци, точно както пред „Грандхотел“ само няколко дни по-рано.
Облечените в бяло хора зад маските не мърдаха, ами просто стояха, напълно неподвижни, което правеше впечатлението още по-зловещо.
— Луде, видя ги, нали, край — каза тя на микрофона при китката.
— Yes — отвърна той кратко. — Повишено внимание, дами и господа, идва „Кунгстредгордсгатан“… — каза после.
Кортежът направи широк, бавен завой наляво.
HP изхвърча от кафето, зави зад ъгъла и се втурна към „Хьоториет“. Струваше му се, че може да чуе приветствията на хората в далечината.
Още четири маски, разпръснати покрай „Кунгстредгордсгатан“, други пет по „Хамнгатан“, но никакви признаци за суматоха.
Може би нищо чудно. Освен най-различните войници и доброволни организации, които изграждаха охранителен обръч покрай маршрута, тя беше видяла още поне двайсет униформени колеги, а освен това и няколко цивилно облечени. Но броят на маските се увеличаваше.
С по една повече за всяка улица, която подминаваха. Нямаше как да е съвпадение. Очевидно нещо се случваше.
Те свиха по площад „Сергел“, заобиколиха стъкления обелиск, а радостните викове бяха толкова силни, ме тя едва чу, когато радиостанцията изпука.
„Хьоториет“ беше тъпкан с хора и той беше принуден да си пробива път с лакти. Колкото повече се приближаваше до „Свеавеген“, толкова по-гъста ставаше тълпата и той осъзна, че се нуждае от алтернативен план. Метрото, естествено!
Обърна се на ето и осемдесет градуса и се затича обратно по „Сергелгатан“, сви между две от високите сгради и опита да се въздържи да погледне нагоре91.
Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.
— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.
Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.
Устата ѝ беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.
— Всичко окей ли е, Нормѐн, край?
— Всичко е шест, Луде…
— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…
„Свеавеген“, седем маски.
С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.
Телефонът ѝ зазвъня, но тя го игнорира.
Никакъв отговор, мамка му!
Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.
Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.
„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.
Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.
В далечината се чу трополенето на конски копита.
Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.
Много повече…
— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.
Телефонът продължаваше да звънни в дясното ѝ ухо.
Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.
Лабиринтът Лутерн!
Беше го открил!
Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.
В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.
МАЙКА МУ СТАРА!!!
Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…
Тя го видя отдалеч.
Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.
Махаше с ръце и крещеше нещо.
Ръцете ѝ незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…
— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!
Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.
В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…
Светът премина в slowmotion, докато парченцата от пъзела изведнъж се завихриха в главата му, разчупиха картината, която беше съставил по-рано, и образуваха нова.
Далеч по-ужасяваща.
Тунелът, бомбата, експлозията в плевнята. Яки ръце, които го изкараха от апартамента със змиите и го инжектираха със серум. Някой, който стоеше пред вратата на апартамента до „Скугсшюркогорден“ и му пращаше текстови съобщения. Предупреждението за предателя.
Експлозията, Рехиман, бягството.
Нора, която старателно закопча тежката му раница. Която му каза за мястото, решаващото парче от пъзела. Целувката на смъртта…
Той спря намясто и вдигна ръце. Гласовете отекваха из главата му, застъпвайки се. Понякога ясни, понякога неясни.
Това е последната ти мисия, Хенрик!
Черно или червено?
Ще извършиш смъртоносен атентат на кралската сватба…
Wanna play a geim, Henrik Pettersson?
Лутерн, не Латерна.
Учителя, него не го познавам…
Наистина ли си сигурен?
Не Учителя…
Той отстъпи бавно, задърпа презрамките, за да свали раницата. Но катарамата отказваше да се подчини.
91
Става дума за Хьотори сградите, от покрива на една от които HP беше провесен в предишната част. — Б.пр.