Той наблюдаваше как либиецът загуби още една купчина жетони. Бе привикнал към изкушението на хазартните игри, смятайки рулетката за едно от най-глупавите и скучни творения на човека. Но по своята страст към хазарта арабите могат да се сравнят само с китайците и дори невъзмутимият Ал-Мансур бе омаян от въртящото се колело.
— Радвам се да ви съобщя — продължи Ал-Мансур, докато поставяше още чипове, — че нашият славен ръководител отстъпи пред вашата молба. Съоръженията, които търсите, ще бъдат доставени — без изключение. Това е. Каква е вашата реакция?
— Аз съм очарован — изрече Рауз. — Сигурен съм, че моите шефове ще ги използват… добре.
— Ние всички трепетно очакваме това. Ще разполагате с, както вие британските войници казвате, обекта на изпълнението.
— Как бихте предпочели да ви платим? — попита Рауз.
Либиецът махна умолително с ръка.
— Приемете го като подарък от Народната Джамахирия, мистър Рауз.
— Много съм ви благодарен. Сигурен съм, че това ще споделят и моите шефове.
— Съмнявам се, защото вие бихте бил глупак, ако някога им кажете. А вие не сте глупак. Наемник, може би, но не и глупак. Така че, след като сега ще направите комисионна не от сто хиляди долара, а от половин милион, може би ще я разделите с мене? Да кажем поравно?
— Които ще влязат във фонда за борбата, нали така?
— Разбира се.
По-скоро капитал за неговото оттегляне, помисли си Рауз.
— Мистър Азис, сър, имате моята дума. Когато взема парите от клиентите, половината ще дойдат при вас.
— Надявам се — промърмори Ал-Мансур. Този път спечели и една купчина чипове бе избутана към него. Въпреки своята изисканост, той се зарадва. — Ръката ми е много дълга.
— Имайте ми доверие — каза Рауз.
— Това вече, скъпи приятелю, би било обидно… в нашата професия.
— Нужна ми е информация относно пратката. Откъде ще я взема. Кога.
— Ще научите. Скоро. Вие помолихте за пристанище в Европа. Мисля, че това може да се уреди. Върнете се в „Аполония“ и аз ще се свържа с вас много скоро.
Той се изправи и подаде на Рауз оставащите му чипове.
— Не напускайте казиното в следващите петнадесет минути — нареди. — Ето, забавлявайте се.
Рауз изчака петнадесет минути, след това осребри чиповете. Предпочиташе да купи на Ники нещо хубаво.
Напусна казиното и се отправи към колата. Заради тесните улички на стария град, възможността да се паркира някъде наблизо би дошла като награда дори в късните часове на нощта. Колата му се намираше две улици по-нататък. Той не забеляза Дани и Бил, които се криеха във входовете по неговия път. Когато доближи колата, един мъж в дрехи от син док метеше боклука от канавката с метла с дълга дръжка.
— Kili spera5 — изграчи старият уличен метач.
— Kili spera — отвърна Рауз. Той се спря за малко. Старецът бе един от онези, окончателно победени от живота, които вършеха черната работа навсякъде по света. Спомни си за парите на Ал-Мансур, извади една банкнота с голяма стойност и я пъхна в горния джоб на стареца.
— Скъпи мой Том — изгледа го отблизо уличният метач, — винаги съм знаел, че имаш добро сърце.
— Какво, по дяволите, правиш тук, Маккрийди?
— Просто продължавай да се мотаеш с ключовете за колата и ми разкажи какво се случи — нареди Маккрийди, като остави настрана метлата.
Рауз му разказа.
— Добре — рече Маккрийди. — Изглежда ще бъде кораб. Това вероятно означава, че ще добавят твоята малка пратка към много по-голямата, предназначена за ИРА. Да се надяваме, че ще е така. Ако изпратят твоята отделно по друг маршрут с друг контейнер, ще сме пак там, откъдето започнахме. Оставени с единствената надежда за Махони. Тъй като твоят товар е колкото за един туристически фургон, те могат да го натъпчат заедно с другия. Някаква идея за пристанището?
— Не, просто в Европа.
— Върни се в хотела и прави това, което е казал човекът — заповяда Маккрийди.
Рауз потегли. Дани тръгна подир него с мотоциклет, за да бъдат сигурни, че никой друг не го следва. Десет минути по-късно Маркс пристигна с колата и Бил, за да вземе Маккрийди. По обратния път той седна на задната седалка и се замисли.
Корабът, ако бъдеше кораб, нямаше да плава под либийски флаг. Твърде очевидно би било. Може би нает товарен кораб с капитан и екипаж, които не задават въпроси. Имаше голям брой такива, които плаваха по Източното Средиземноморие, а кипърският флаг бе за предпочитане.
Ако го наемеха от този район, той трябваше да отплава до някое либийско пристанище, за да натовари оръжията, които щяха вероятно да бъдат скрити под напълно редовен товар, като опаковани в кашони маслини или фурми. Групата от ИРА сигурно щеше да отпътува с кораба. Когато напуснат хотела, щеше да е жизненоважно да ги проследят до товарния док, за да узнаят името на кораба.