Съгласиха се с това предложение. Филерите на MI–5, тази група от агенти, които се смятаха от всички западни служби за най-добрите в своята област, бяха известени да поставят под денонощно наблюдение Антъни Милтън-Райс, започвайки от следващата сутрин по неговия път до министерството на отбраната.
Антъни Милтън-Райс, подобно на много хора с постоянна работа, имаше установени навици. Той бе човек, който спазваше своите привички. В работните дни напускаше дома си в Адискомб точно в осем без десет и извървяваше пеш половината миля до гара Ийст Кройдън, освен ако валеше силно, в който случай старият ерген вземаше автобус. Качваше се на един и същ влак всеки ден, показваше абонаментната си карта и отиваше до Лондон, където слизаше на гара Виктория. Оттам продължаваше с автобус краткия път до площада на Парламента по Виктория стрийт. Там слизаше и прекосяваше Уайтхол до сградата на министерството.
Сутринта след съвещанието, на което обсъждаха неговия въпрос, той потегли по обичайния си маршрут. Не забеляза групата черни младежи, които се качиха на Норуудския железопътен възел. Забеляза ги едва когато влязоха в общия вагон, където се намираше, и започнаха да притискат пътниците. Чуха се женски писъци и мъжки викове за помощ, докато тийнейджърите, обхванати от оргията на безцеремонен грабеж и физическо насилие, префучаха през вагона, изтръгвайки дамските чанти и бижута и прибирайки мъжките портфейли, като заплашваха с нож всеки, който се опитваше да се съпротивлява.
Когато влакът спря на следващата гара по линията, бандата от две дузини млади гангстери, все още изливащи с крясъци омразата си към света, напусна вагона и се разпръсна, като младежите прескочиха бариерата и изчезнаха по улиците на Кристъл Палас, оставяйки след себе си жени, изпаднали в истерия, разтреперани мъже и объркана транспортна полиция. Нито един арест не бе извършен; грабежът префуча бързо и незабелязано.
Влакът бе спрян, причинявайки хаос в разписанието на останалите, идващи след него, докато транспортната полиция се качи, за да вземе показания. Едва в момента, когато потупаха пътника в светлосивия дъждобран, клюмнал в ъгъла опрян на своето рамо, човекът се свлече бавно на пода. Чуха се нови писъци, щом кръвта от пронизаното му с остра кама сърце започна да изтича изпод сгърчената фигура. Мистър Антъни Милтън-Райс бе съвсем мъртъв.
Кафенето на Айвън3, с подходящо име за среща с руснак, се намираше на Крондал стрийт в Шоредич и както винаги Сам Маккрийди влезе втори, въпреки че бе пристигнал първи вън на улицата. Той спазваше този ритуал, защото смяташе, че е много по-вероятно да има опашка след Кийпсейк, отколкото след него. Ето защо винаги оставаше в продължение на тридесет минути в своята кола, за да види как руснакът идва на срещата и след това си даваше още петнадесет минути, докато се убеди, че никой не е вървял по петите му.
Когато Маккрийди влезе в кафенето, той взе чаша чай от тезгяха и се запъти небрежно към стената, където се намираха една до друга две маси. Кийпсейк заемаше тази в ъгъла и бе погълнат от четенето на „Спортинг Лайф“. Маккрийди отвори своя „Ивнинг Стандарт“ и започна да го разглежда.
— Как е нашият добър генерал Дроздов? — попита той тихо, с глас, който се губеше сред шума от приказките в кафенето и съскането на самовара с чай.
— Приветлив и загадъчен — каза руснакът, четейки за физическото състояние на конете, участващи в надбягванията в 3.30 в Сендаун. — Страхувам се, че може да ни проверява, ще знам повече, ако от К-отдела решат да ни посетят или собственият ми човек от К-отдела стане прекалено активен.
К-отделът е вътрешната контраразузнавателна служба на КГБ, заета не толкова с шпионаж, колкото с наблюдение над останалите офицери от КГБ и търсене на причини за изтичане на информация.
— Чувал ли си някога за човек на име Антъни Милтън-Райс? — попита Маккрийди.
— Не. Никога. Защо?
— Не си ли го ръководил ти от твоята резидентура? Един държавен служител в министерството на отбраната.
— Никога не съм чувал за него. Никога не съм боравил с негова информация.
— Е, той вече е мъртъв. Твърде късно е да го питаме кой го е ръководил. Ако въобще съществува такъв. Може ли той да е бил ръководен директно от Москва, чрез управлението за нелегални операции?
— Ако е работил за нас, това е единственото обяснение — промърмори руснакът. — Той никога не е работил за лондонската резидентура. Както ти казах, никога дори не сме се докосвали до негова информация. Трябва да е контактувал с Москва, чрез специален офицер, намиращ се тук, вън от посолството. Защо е умрял?