Мисълта за смъртта ме изкарваше от релси. Беше реална и едновременно фантастична. А и до Мидълбърг и частното място за екзекуции на Хънт имаше още много път.
Бях сгрешил. Времето ми свърши много бързо. Няколко мили след паркинга шофьорът се отдели от потока коли и свърна встрани. Към черния път, който водеше обратно към дърветата.
Форт Марси. Останки от окопи от Гражданската война. Бях спирал да ги разгледам веднъж. Нищо освен няколко големи пръстени могили. И дървета. Две оставени от службата по поддръжка на парковете табели и насочен към нищото безпризорен топ.
Любимото място за самоубийство на вашингтонските политици. Всички останали просто го подминаваха.
Шофьорът явно беше получил инструкции предварително. Спря колата в отдалечения край на една поляна. Така, че да не се вижда от околните пътища.
Всички бяхме учудващо спокойни. Роб Бърнс почти се беше овладял. Габриели се беше примирил със съдбата си. Шофьорът беше като издялан от камък. Хънт си беше Хънт.
Нямаше и следа от дребнавата припряност и объркването, които се предполага, че съпътстват убийствата. Шофьорът изключи двигателя, излезе навън и се върна към основната си професия. На екзекутор. Тръгна към храстите.
Последвахме го. Краката ми го сториха с нежелание.
Може би трябваше да се заслушам в песента на птиците. В шума на листата. Но боботенето на преминаващите коли заглушаваше всички останали звуци. Щеше да погълне и изстрелите. На по-малко от няколко метра от нас хората се прибираха по домовете си в предградията. Слушаха някаква станция с лек рок, по която течаха игри с награди. Пътуването беше доста скучно.
Част от мен все още не вярваше, че ще умра. Не можех да умра.
Някой беше захвърлил в храстите опаковка от „Биг Мак“. Повдигнах очи и видях надвиснала над реката платформа.
Заговорих, преди да бъда готов с думите.
— Добре… прави с мен каквото искаш… но няма защо да нараняваш Тиш. — Загубих връзката. Поне донякъде. — Моля те. Умолявам те. Пусни я. Ако още е жива.
Хънт изсумтя.
— Като малък трябва да си прекалил с четенето на Уолтър Скот.
Шофьорът спря малко преди някакъв пръстен бруствер, който сто и трийсетте години дъждове не бяха успели да отмият. Фортът беше пазил града от Лий и Джаксън56. Може би нямаше да съм първият умрял тук войник. При форта не бяха водени битки, но сигурно е имало някоя кратка престрелка, за която са докладвали набързо и после са забравили да включат в аналите на историята. Както щяха да забравят и мен.
— Тук — каза шофьорът. — Тук е добре.
Мястото беше избрано професионално. Скрито от случайни свидетели. Можеше да чуеш суетата на света, но не и да я видиш. Някой горски щеше да открие тялото ми, когато се отбие да се изпикае в храстите.
Роб застана до шофьора. Отбягваше погледа ми.
Отказах да продължа напред. Какъвто си беше грубиян, Габриели ме побутна изотзад.
Сърцето ми биеше толкова бързо, че вече не усещах паузите между ударите.
Трябваше да направя нещо. Каквото и да е. Но от едната страна ме пазеше Габриели, от другата — Пънчи Хънт. Пред мен бяха шофьорът и Роб.
Застинахме неподвижно.
Опитах се да измисля как да им се измъкна. Щяха да ме застрелят, но поне нямаше да умра като жертвено животно. А можеше и да стане чудо. Можеше някак да успея да избягам. Вярвах в чудеса. Никога не бях ги виждал, но в момента вярвах в тях.
В следващия момент знаех, че няма да побягна. Не исках да ме застрелят в гръб. Това изведнъж стана много важно. Смешно важно. И без това, за да бягам, ми беше необходима повече енергия, отколкото разполагах в момента.
Реших, че поне мога да ударя някого, да им покажа, че не съм се предал.
Зачудих се дали крайниците ми ще ми се подчинят.
Накрая реших. Щях да ударя Хънт. Нищо че не той държеше пистолета. Останалите бяха без значение.
Бяха ме обградили. Шофьорът пристъпи по-близо до Роб. Габриели ме побутна между плешките и ме вкара в кръга.
Заинатих се. Габриели ме бутна пак и ме повлече за рамото. Освободих се. Но бях обграден. Виждах всяко прераснало графитеночерно косъмче по брадата на Габриели, усещах миризмата на лекарство в дъха му.
Роб отстъпи назад. Сякаш носех зараза. Застана до шофьора и премигна.
Почти физически усещах Хънт зад себе си.
Откъм магистралата възнегодува клаксон. Затворих очи, но веднага ги отворих пак. Страх ме беше, че някой ще натисне спусъка, преди да успея да погледна света за последен път. Да вдъхна мириса му. Да го усетя.
През дърветата се процеждаше синьото на небето.
Предпазителят на полуавтоматичното оръжие на шофьора изщрака. После се обади втори пистолет. На Хънт.
56
Робърт Е. Лий и Стоунуол Джаксън, генерали на Юга по време на Гражданската война. — Б.пр.