Експлозивите проявяват ексцентричност по свой собствен начин. Колата ми беше хвръкнала във въздуха насред улицата, вратите й се търкаляха в страничните дворове, но сред пламъците още виждах изпепелената мумия, която някога беше Тиш. Предпазните колани си знаят работата.
Ченгетата ме разпитваха вече часове. Не знам колко точно, но зад прозорците на полицейския участък се беше стъмнило. Само Дики още не се беше предал.
— Хайде. Улесни работата на всички ни. Казваш ни истината и може даже да те оправдаят. Може да се явиш в съда с униформа и всичките си медали и да кажеш на всеослушание колко много съжаляваш. Сега ми кажи истината. Всичко е свързано с наркотиците. Ти и твоята малка червенокоса наркоманка. Продавали сте хероин. На тъпанарите в квартала, нали? — Направи физиономия „Сега вече те пипнах“. — И какво се прецака? Не платихте навреме на пласьора? Или се намесиха и други банди? Може и още много военни да са в играта, а? За добавка към пенсионния фонд. Показвате на гангстерите как се провежда истинска операция. Военна точност и всичко останало. Имаш ли нещо против да си запаля, войниче? — Запалката му беше пластмасова. — Дай ми имена и дати и ще направя за теб каквото мога.
Погледнах го. Не изпитвах гняв или страх. Само празнота.
Дики изпълни стаята с дим.
— Хайде, приятел. Да се споразумеем, а? Или все пак искаме адвокат?
— Не ми трябва адвокат. Не съм направил нищо подсъдно.
Детективът стана и закрачи по мръсния линолеум. Стаята за разпити можеше да се намира и в Сирия, толкова грубо и изпочупено беше всичко. Някой викаше зад вратата.
— Слушай, герой. Не знам как си ги представяш тия работи, но искам да ти кажа, че вече си свързан с три убийства.
Поправих го:
— Четири.
Погледна ме. С уста, отворена широко като астматичен ауспух.
— Миналата седмица — му казах. — Генерал на име Фарнсуърт е бил премазан от кола. Във Вирджиния.
— Вирджиния не е в моя район. Разкажи ми нещо за Вашингтон.
— Решиха, че е злополука. Но аз мисля, че са го убили.
— Разкажи ми за последното убийство.
— Не съм сигурен къде е връзката. Но аз… — Изведнъж ми се прииска да не му казвам нищо. Той не представляваше закона, беше просто грубиян, умиращ от високото ниво холестерол в кръвта си. — Предяви ми обвинения или ме освободи. Такава ви е практиката, нали?
Той изсумтя.
— Какво? Да не си прекалил с филмите за ченгета, а? — Разпери ръце, наведе се към мен и тежко постави длани на масата. — За теб ще е по-добре да излезеш от въображаемия си свят и здраво да се замислиш. Това, което избухна, беше твоята кола. Може този, който е свършил работата, да е знаел, че гаджето ти ще я подкара, но нещо ми подсказва, че са се целили в теб, войниче. Ако не се държиш добре, може и да ми се наложи да те пусна. Ама животът навън се очертава много жесток към теб. Какво ще направиш, ако те изритам оттук? Къде ще отидеш? — Усмихна се, но усмивката му не ми направи никакво впечатление. — Представи си, че този, който е направил онова с колата ти, още не е мирясал. Поне ще спестят на държавата разходите по делото ти и по затвора. Така че, кой се опита да те убие? Кажи ми за наркотиците. От самото начало.
— Няма наркотици.
— Тогава какво има?
— Не знам.
— Кой го направи?
— Не знам.
Той скръсти ръце и се изправи над мен. Всеки път, когато бях готов да го поставя на мястото му, пред мен се явяваше Тиш. Виждах я и сега. Комбинирана снимка. До мен, с разпиляна по бялата възглавница червена коса. И черното нещо в пламъците.
Очите ми отново ме предадоха.
— Какво си мислиш? Че се предполага да те съжалявам или какво? Загубили сме си момичето, а? Любовта на живота ни? — Той захвърли фаса на пода. — Я се разкарай. Хей… може да си поискаш и държавен адвокат, а? Тогава със сигурност ще те опандизят.
— Предяви ми обвинение. Или ме освободи.
Той отново се наведе през масата.
— Човече. Приятелю. Войниче. Май не ме разбираш. Сериозно престъпление, сериозна присъда. Мога да те хвърля за седемдесет и два часа в ареста само заради отношението ти към мен. Хей, това може и да ти хареса, а? Кой е този приказен10 бар, в който каза, че си ходил? — Лицето му изразяваше погнуса. — Обичаш да си оставяш вратичка, а? Къде отива проклетата армия? „Не питай и няма да ти кажа“, нали така?
Погледнах го.
— Бъркаш — му казах спокойно. — Ако знаех кой е сложил бомбата, щях да ти кажа в мига, в който те видях.
— Защото ти харесвам ли? Или защото по принцип обичаш ченгетата?
— Защото обичах Тиш О’Мейли.
Той се изсмя.
— Никой никога не е обичал Тиш О’Мейли. Дори собственото й семейство. Макар че баща й я обичал малко повече от приетото, ако се вярва на тамошния шериф. Тежък случай, приятел. Бедна бяла със звезди в очите. И кока в носа. И знаеш ли кое е готиното? Знаеш ли какво е учила в колежа Корнхол? Фармация. Не е ли страхотно? Момиче, което мисли за бъдещето си. Може да се е виждала и като притежателка на верига лаборатории за пречистване на хероин.