Реакцията му ме изненада. Загуби всякакъв самоконтрол. Изпадна в бяс и ме удари толкова силно, че ръката му изчезна между ребрата ми. Почти обърна стола. Джери трябваше да дойде и да го дръпне назад.
Притъмня ми, по бузите ми се стичаха сълзи. Бях напълно безпомощен. Болеше ме навсякъде. Ако можех, щях да убия и двамата.
Джери прегърна Рогоносеца, който ридаеше. Цялата картина беше нереална. Прокарах език по небцето си и усетих киселия вкус на кръв.
След малко Джери се приближи към мен. Да поеме смяната, както предположих. Но той само сложи ръце на раменете ми и се втренчи в лицето ми.
— Разбирам, той казва. Той ти казва. — Думите не идваха лесно и той говореше бавно. — Той ти казва, че моя жена, тя… тя mort, non13? — Усмихна ми се в стил „Чарлс Менсън отива в Париж“ и се чукна по челото. — Лъжа. Не моя жена. Non. Жена негов. Tres jeune, tres belle. Comprenez?14 Може и да убие тебе.
Рогоносеца се беше извърнал и отказваше да погледне към мен. Помислих си дали той е убил Тиш. Като отчаян опит да си отмъсти.
Джери бавно се върна при куфарчето, но вместо да седне върху него, го отвори. Вътре в легла от сив стиропор лежаха различни малки уреди. Той повдигна един, който приличаше на дрелка с всмукателна помпа на края, и я нагласи срещу предмет, голям колкото цигарена кутия. Доволен от постигнатото, отново ги раздели и насочи дрелката срещу мен.
Каза рязко нещо на френски и Рогоносеца го погледна през рамо. По лицето му сякаш беше преминал ураган.
— Последен шанс — каза Рогоносеца. — Кажи ни какво знаеш.
Вече наистина изпитвах страх. Не бях спирал да се страхувам през цялата нощ, но предишното беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Не ми харесваше уредът в лапите на Джери. Новият страх ме заля — силен и на тласъци.
— Кълна се в Исуса, не знам за какво става дума. Вие знаете повече от мен.
Рогоносеца беше застанал в профил и ми предоставяше да се любувам на сякаш разцепеното му на две слабо лице. Беше мокро от сълзите.
— Машинката на колегата ми не оставя белези. Много е добра. Но не е била създадена от най-добрите хора на света. За разлика от хората, които убихте. Така че понякога се засягат нерви. Ти може и да извадиш късмет.
Джери застана зад стола и притисна устройството срещу гръбнака ми. Едва сега разбрах защо облегалката се разделяше на две в средата.
Всичко около мен експлодира. Често съм бил нараняван — спортни травми, по погрешка в армията, — но никога не съм изпитвал такава болка. Не съм си и представял, че подобно нещо съществува. Времето спря. Не виждах нищо. Мятах се в стола и крещях. Секунди, а може би минути по-късно разбрах, че уредът се е отдръпнал. И че ужасната болка я няма. Но шокът беше като най-ужасния махмурлук, изпитван някога.
— Моля ви — казах. — Моля ви.
Джери ми приложи още една доза, колкото за ефект. Този път светът избухна в писъци. Мускулите ми се бунтуваха срещу ремъците. Бих направил всичко, за да спра болката, всичко.
Когато си възвърнах зрението, видях Рогоносеца да примижа пред мен.
— Говори!
Опитах се да говоря. Трябваше ми време, за да оформя каквато и да било мисъл, дума.
— Ем. Емерсън Карол знаеше нещо. Не знам какво. Пита ме за бомбата. Дали съм виждал доклади. — Поех дълбоко въздух. — Нищо. Не бях виждал нищо. Не съм чувал нищо. Само слухове. Всички си мислеха, че алжирците…
— Лайно — каза Рогоносеца. Джери отново ми показа какво е болка. Не съм много сигурен как реагира тялото ми. Може и само да съм си мислел, че се мъча да се освободя от ремъците. Може и да съм стоял абсолютно неподвижно. Не знам. Усещах само болката и тя беше невъобразима.
Сякаш години по-късно Рогоносеца ме попита:
— Сега готов ли си да говориш?
— Фарнсуърт. Генерал-майор Фарнсуърт. Човек на „Бъдещи разработки“. Свързал се е с Ем. С Емерсън Карол. Стари приятели. Познавах и двамата. Но не са ме включили.
Ем беше притеснен, изнервен. — Изведнъж събрах сили да извикам. — Нищо не знам. Нищо не знам. Нищо не знам.
Приложиха поредната порция болка. Продължи с години. Не можех да направя нищо, за да я спра.
— Тиш — извиках.
Беше ми останал мозък само за толкова. Помня го, защото болката вече беше спряла, но тялото ми още не беше разбрало за това.
— Не се прави на герой — каза Рогоносеца. — Говори!
Държах се на стола само благодарение на кожените ремъци. Не знаех нищо повече. Не можех дори да им пробутам някоя лъжа. Вдишвах дълбоко, прекалено слаб, за да говоря.