Машинката ме докосна отново. За цяла вечност. Помислих, че умирам. Подобна болка можеше да съществува само ако в края й ме чакаше смъртта.
Припаднах. Мисля, че беше за секунди, но никога няма да разбера със сигурност. Когато отново отворих очи, Рогоносеца се беше надвесил над мен и ме гледаше.
— По дяволите — каза, когато видя, че отварям очи. — Май наистина не знаеш нищо.
— Можеш да станеш. — Гласът на Рогоносеца. Пресегна се през седалката и ми помогна да се изправя. После свали превръзката от очите ми. От достойнството ми не беше останал и помен. През кратката ни игра бях напълнил гащите. Да изтърпиш миризмата в колата беше само по себе си тест за издръжливост.
Карахме по шосе 395. Беше малко преди разсъмване. От време на време преминаваше някоя кола. Пред нас светлините очертаваха покривите на баровските къщи по „Скайрайз“. Знаех къде точно се намирам, но всичко останало продължаваше да е като в сън.
— Чуй ме добре — каза Рогоносеца. — Опитай се да разбереш. Хората, които вдигнаха във въздуха лабораторията ни. Това са същите хора, които убиха гаджето ти. Които се опитаха да убият теб. Убиха твоите приятели. — Лицето му блестеше на светлината от магистралата. — Без значение какво си мислиш в момента, какво искаш. Вече сме съюзници.
Очакваше прекалено много от мозъка ми. Не мислех, че нервната ми система някога пак ще проработи.
— Те ще се опитат да те убият. Няма да се откажат. Не съм сигурен, но може би ние можем да ти помогнем. Честно казано, в момента не играем особено важна роля. Но аз бих ти помогнал. Всички тези убийства — той се извърна и погледна към магистралата — са лудост.
— Ще се оправя ли?
Погледна ме въпросително.
— Това, което използвахте. Завинаги ли ще… продължа да се чувствам така?
Сви рамене.
— Мисля, че ще се оправиш. Сигурно. Наспи се добре.
— Не. Не виждам смисъла.
— Наспи се. Мисли утре. Ако още си жив.
Започна речта си за съвместната ни работа — в името на някакво мъгляво общо благо, — когато вече навлизахме във Вашингтон. Обеща, че ще поддържаме контакт, но не ми даде телефон, на който да го търся. Извини се за това, което бяха направили с мен.
— Трябва да те оставим тук — каза. Джери беше спрял покрай алея в Индиън Кънтри. По това време беше тихо, дори наркоманите от време на време трябва да спят. — Не можем да те оставим на случайността. Може и да те чакат. А, между другото, не се опитвай да се свържеш с контраразузнаването ви. Нямаш белези по тялото. Няма следи. Никакви доказателства за това, което ще им разкажеш. Само ще те убият, задето знаеш твърде много. — Той се наклони още повече. — А и край с приятелството ни. Ние сме единствените ти приятели, Джон.
Трябва да сънувах. Просто се носех през станалото като през мъгла. Спомнях си само болката. Тиш и всичко останало бяха изчезнали. Бях глух и сляп.
— Излизай — каза ми Рогоносеца. — Имаш ли нужда от помощ?
Успях да се измъкна. Донякъде. Вече бях наполовина навън, когато сграбчи китката ми. Виждах само долната половина на лицето му.
— Bonne chance.15
През предния ми двор почти до земята бяха провиснали жълти ленти. „Полиция — преминаването забранено.“ Минах през тях. Едва вървях. Обърнах се, с мъка се наведох, откъснах лентите и ги увих на кълбо. Предположих, че Дики ги е оставил само за да се заяде с мен.
Ченгетата поне се бяха сетили да заключат след себе си. Влязох. Почти физически усещах идването на зората. Денят започваше добре. Със сирени в далечината.
Умирах за сън.
Полицаите бяха изпочупили всичко. В търсене на доказателства, а може и Дики просто да ми даваше урок. Отидох в банята, съблякох се и изхвърлих дрехите си в една торба за отпадъци. После се вмъкнах под душа. Не можех да изпъна гърба си. Стоях свит, докато не свърши топлата вода. Дори не се бях сапунисал. Мразя студена вода, но не можех да помръдна. Най-накрая събрах сили да се почистя. Треперейки. След като се изсуших, използвах тоалетната. Нямаше как да не забележа, че пикая кръв. Заклатих се към леглото.
Мозъкът работи по странен начин. Когато работи. Разбрах, че нещо липсва дори и през цялата бъркотия, която напомняше за тежко преминал купон.
Някой беше свил китарата, която бях купил на Тиш.
Проклетите вашингтонски ченгета.
Свих се на кълбо като пеленаче и вдъхнах миризмата на Тиш от чаршафите.
Трябва да наближаваше обяд, когато се събудих от думкането по входната врата. Явно бяха решили, че звънецът не е достатъчно силен. Превивайки се от болки, се въртях из стаята, докато намеря чифт дънки, които полицаите бяха захвърлили до гардероба. Около мен се носеше плащеница от тежък въздух.