Имах половинчати планове. Алтернативи. Но през последните няколко дни те се бяха отдръпнали на заден план. Интересуваха ме по-неотложни проблеми.
Габриели се отпусна назад.
— Помниш ли генерал Хънт? Пънчи Хънт?
Никога не се бях срещал с Роско „Пънчи“ Хънт. Но бях чувал много за него. Винаги готов да пъхне глава в устата на лъва. Луд по джунглата. Никое място не му изглеждаше невъзможно за провеждане на успешна операция. Говореше се, че като редник е прегризал гърлото на някакъв виетнамец, докато онзи се опитвал да го прескочи. И междувременно избил останалите му сънародници с оръжие 45-и калибър. Понякога случката се разказваше с шест застреляни виетнамци, понякога със седем. Според друга история в Ел Сал25 бил удушил човек на ЦРУ, който според него преминал към врага. Беше от тия военни, за чиито подвизи се носеха легенди. Преди няколко години неочаквано се беше уволнил с три звезди на пагона, почести пред себе си и шушукания зад гърба.
— Чувал съм за него, сър. Но никога не сме се срещали.
— Знаеш ли какво си постави за цел той, след като се уволни? — Направи пауза, недостатъчно голяма да мога да отговоря. — Пънчи събра свой собствен екип. Най-добрите от най-добрите. Наскоро уволнили се военни, сержанти, които е познавал лично, талантливи момчета за специални операции, малко подранили със захвърлянето на униформите. Сега те работят за Пънчи. Наричат ги клуба „Хънт“.26 Неофициално, естествено, имат си и обичайните инициали. Но са най-известни като клуба „Хънт“. Не съм те извикал да си говорим по работа и не искам да започна да изброявам имена, но Пънчи има споразумение с една от най-големите ни компании в областта на отбраната — истински патриоти, между другото — да върши някои неща, които военни на действителна служба вече не могат да вършат. Специални мисии за международна свръзка. Разследвания. Преговори, за които медиите не знаят. И като стана дума, управление на медиите. Хората му правят страшно много за тази страна — и никой не знае нищо за дейността им. И смея да твърдя, че са много добре обезпечени финансово. Пънчи винаги е полагал грижи за подчинените си. Наистина добри грижи. — Разтегна устни в усмивка. — За него това е вид компенсация за студените нощи, през които са киснали на германската граница или са се били с гърмящите змии долу в Худ27. Може и да се заинтересуваш, ако си търсиш работа.
Наведе тяло напред и попадна в по-плътната сянка, хвърляна от едно бюро с подвижен плот.
— Виждаш ли, Джон, родината може и да ни забрави. Хората горе не се интересуват от нищо друго, освен пари и преходни забавления. Нямат ценностна система, нямат чувство за чест. Ами погледни ги. — Посочи надолу към центъра на града. — Липсва им достойнство в обикновените неща. Мръсни, безскрупулни, егоистични дребни хора. — Потърка нос с кокалчетата на дясната си ръка — Но ние още имаме приятели, на които да можем да разчитаме. В отбранителния бизнес. Те имат нужда от нас също толкова, колкото и ние имаме нужда от тях. Заедно спечелихме Студената война. Победихме руската икономика. Можехме и да се бием с копелетата, но не стана необходимо да се стига дотам. Сега трябва да направим всичко възможно да не се отпускаме. Китайците само това чакат. — Помръдна едната от веждите си в сянката. — И руснаците. Никога не знаеш какво може да ти се случи. Може и да се върнат. Те са зъл народ.
— Сър, руснаците няма да се размърдат поне още половин век. А китайците.
Прекъсна ме с властен жест на голямата си ръка. Все едно регулираше потока на думите.