— Джон, не искам да изпадаме в политическа дискусия.
Имам друга работа. Въпреки че с удоволствие бих разисквал проблема с теб в един по-късен момент. — Наклони глава под любимия на боксьорите тъп ъгъл. Залязващото слънце близна с лъчите си кожата му и освети покаралата около челюстта брада. — Сега, за тази работа из вестниците. Плюс всички намеци. Не е добре за армията, Джон. Въобще не е. Бомба в колата на военен. Полицейска намеса. Мъртва жена. Жена, за която е… съмнително дали е отговаряла на стандартите за съпруга на един военен. А и чух слухове — нищо определено, да сме наясно, че си се забъркал и в по-сериозни неща. — Голямата му глава се поклати като излизаща от чувала си кобра.
— Сериозни обвинения, Джон. Такова нещо може да съсипе една обещаваща кариера. Или дори по-лошо. Правилникът на Военния съд може да бъде много строг.
— Сър.
— Не ме прекъсвай. Опитвам се да ти помогна. — Намести се в стола си и към очите му плъпнаха кафяви сенки. — Реших да не те предавам на правосъдието. Лично се намесих в твоя полза. Заради добрата ти служба досега. Армията няма нужда от още скандали, Джон. Моментът е такъв, че не можем да си го позволим. — Видях очите му. Бяха ярки като кехлибар, единствената част от лицето му, която не беше потънала в мрак. — Искаш ли да навредиш на армията? Точно когато се борим за съществуването си покрай тази проклета история с бюджета? Искаш ли да предадеш приятелите, другарите си и всичко, в което досега си вярвал?
— Сър, какво…
— Не ме разбирай неправилно. Не те карам да правиш нещо, което противоречи на съвестта ти. Просто искам да постъпиш правилно. Да допринесеш за отбраната на тази страна.
— Изсумтя. — По дяволите, не я предавай.
— Сър, какво точно искате да направя?
Погледна ме, изпъна се в стола и тялото му най-после излезе от сянката. Отново напомняше на кобра. Вече ядосана. Много. Изразът на лицето му дори в тази поза изразяваше настървение. Много над нормалното. Джон Браун28, готов да се срещне с осемнайсетте куршума.
— Знаеш какво трябва да направиш, Джон. Това е, което исках да ти кажа, полковник Рейнолдс. Имаш право на избор.
Да се погрижиш за страната си — и собственото си бъдеще — или да съдействаш за гибелта ни.
— Сър, ако става дума за дискетите, трябва да… Скочи от стола си. Сякаш невидим французин му беше пуснал машинката си.
— Не знам за какво говориш. Не съм запознат с подробности. Извиках те просто да те посъветвам. За твое добро. Ние сме загрижени за теб. А сега, ако ме извиниш.
Излезе бързо. След секунди адютантът се появи, за да почисти стаята. Изгледа ме със съчувствие.
— Господи — каза. — Не е трябвало да му противоречите.
Не го погледнах. За последен път се насладих на генералския изглед към реката. Слънцето беше превърнало калната вода в посипано с диаманти злато.
— Генерал Габриели винаги печели — ми напомни адютантът.
Човек не може непрекъснато да се страхува. Подкарах обратно към Хълма и завих към авеню „Пенсилвания“. Там имаше един малък гръцки ресторант, в който двамата с Тиш веднъж си бяхме запазили маса. Знаех, че е глупаво, но бях решил с вечерята да изпия повече от една чаша вино. Ако навремето бях пътувал с „Титаник“, водолазите щяха да намерят скелета ми в килера с шампанското.
След разговора с Габриели изчезна и последната ми надежда. Досега упорито си бях повтарял, че мога да разчитам на армията. Но Габриели беше армията. И щеше да уреди да е някъде другаде в момента, в който работата се размирише.
Паркирах малко под ресторанта. Беше нетърпимо горещо. Малцината пешеходци изглеждаха така, сякаш са излезли по улиците по липса на друга алтернатива. Заключих колата и поех дълбоко миризмата на града.
Пежото ме причака изотзад. Беше кафяво, цялото в ръжда и боботеше като стара прахосмукачка. Спря под ъгъл, като ме заклещи между мястото на шофьора и собствената ми кола. От задната седалка изскочи Рогоносеца. Увит в метри бинт и лейкопласт около носа си. Плюс насочен 9-мм пистолет.
— Качвай се. — Звучеше, сякаш ноздрите му бяха залепени една за друга. — Или ще те убием намясто.
Отстъпи, колкото да ме пропусне да мина и ме побутна с дулото на пистолета. Джери седеше отпред, барабанеше по кормилото и наблюдаваше в огледалото какво става отзад. Цигарата беше като залепнала за долната му устна. Рогоносеца скочи до мен, Джери натисна педала, колата затрещя надолу по авеню „Пенсилвания“ и остави цивилизацията зад гърба си.
— Наистина имаш дипломатически имунитет — казах. — Е, за Дьо ла Вер ли работиш, или той работи за теб?