— Вярвам, че между доброто и злото има разлика.
— И аз, Джон, и аз. Но животът не е толкова подреден, колкото ни се иска да бъде. Искаш ли още? — Скочи от стола си и доля чашите. — Ако мислех като теб, нямаше да доживея до края на първата си военна кампания. Кариерата ми щеше да е кратка и съвсем не толкова приятна. Съпроводена с прекалено много провали. — Отпихме едновременно. Лабрадорът скимтеше зад вратата. — Е, аз оцелях. И забогатях. — Поклати глава при спомена. — Не защото съм бил на страната на злото. Не, по дяволите. Защото осъзнах, че понякога, за да се добереш до голямото добро, е необходимо да минеш през няколко малки злини. Нали затова и имаме армия. Убивай ближния си, за да възтържествува по-висшата правда. Не съм ли прав?
— Къде е Тиш?
— На сигурно място.
— Тук ли я държиш?
— Не ставай глупак.
— Какво ще стане с нея?
Усмихна се. Фалшива, малка усмивка.
— Зависи от теб. Както и съдбата на много други хора. Между другото, спиш ли с русата?
— Не.
— Така си и мислех. В теб има прекалено много от калвиниста. На твое място щях да го направя. Изглежда породиста кучка. А и животът не ни предлага кой знае колко възможности. Чукай я. Кефи се. Ще ти бъде простено. — Усмивката му се разшири леко, сякаш някой я управляваше с дистанционно. — „Да, над кръста те жени са, а кентавърки под него! Дотука ги владеят боговете, оттук надолу — дяволът!“35 Да не си от тия, дето се страхуват от жените? Повечето мъже са такива. — Усмивката стана дяволита, явно мислеше за нещо лично. — Знаеш ли защо обичам Шекспир? Защото на копелето му е стискало да убие оная добродетелна малка кучка в края на „Лир“. От нея се искаше само да почетка малко татенцето си. Но не, беше прекалена пуританка, от тия лицемерни светици, дето го правят само на тъмно. — Изгледа ме с 45-калибровите си очи. — Животът го прецакват светците и пуританите, Джон. Шекспир е схванал същината.
— Кой беше в колата?
Не ме разбра. Повторих.
— Кой беше в моята кола? Тялото, което пробутахте за Тиш.
Устните му се извиха като обгорена, нащърбена раковина. Представата му за усмивка.
— Калвинистът в теб може да спи спокойно. Дори повече от марксиста. Не беше от избраниците на съдбата. Лумпенпролетариат, в най-прекия смисъл на думата. Бездомна. Луда. Безполезна. От тия, дето просят по супермаркетите. Няма да липсва на никого. Самият Калвин не е обичал много просяците.
— Спести ми идеологическите си хамалогии.
Направи всемогъща гримаса.
— Добре. Ще ти го кажа направо. Пет пари не даваш за тази жена. Щастлив си, че в колата не е било гаджето ти. — Ухили се неочаквано, като въздушно нападение. — Сега се сещам, че госпожица О’Мейли е истинска католичка. Разбира идеята за изкуплението. И прошката. Силата на изповедта. Милосърдието. И вярата. Фрашкана е с вяра. Но това е само още един пример за, как ги нарече, „идеологическите ми хамалогии“? Харесва ми. Смел си, синко.
— Дори и да не ми пука за жената, уважавам закона.
— Божия? Или на хората? Я стига.
— Ами Фарнсуърт? Ем Карол? Тяхната липса се усеща. Ами всички в оная лаборатория в Джорджия?
Хънт остави отново изпразнената си чаша.
— Избягвай романтизма, Джон. Той разрушава ефективността. — Не се шегуваше, лицето му беше сериозно почти като на свещеник. — Това… тези убийства не бяха оправдани. Моите хора нямат нищо общо с тях. Аз нямам нищо общо с тях. Съжалявам, че се е стигнало дотам. — Наведе глава, но изпод вежди продължи да ме фиксира с пронизващите си очи. — Повикаха мен, защото цялата история започваше да излиза от контрол. Ръководеха я аматьори. Хора като Габриели. — Забеляза учудването ми и отново се ухили. — О, да. Нашият приятел, генералът. Задник. Дори по-лошо от това. Не вижда по-далеч от цифрите по доларите. А в края на тунела го чака вечно проклятие. Не всички в армията са добри калвинисти. — Изсумтя. — Габриели би излъгал самия себе си. Ако в него въобще има нещо. Типичен представител на нашето време.
— Защо да ти вярвам, че не си ги убил ти?
Направи гримаса на дете, принудено да яде броколи.
— Мислиш ли, че щях да действам толкова непредпазливо? По дяволите, ако Габриели и приятелчетата му политици още ръководеха парада, ти отдавна щеше да си мъртъв. Както и гаджето ти. И блондинката. Която наистина трябва да изчукаш. Обратното би било проява на страх. Ако наистина ти се иска. — Усмивката му се завърна. — Не можеш да ме убедиш, че не мислиш за това.
Халатът му се беше разхлабил, стана и го оправи.
— Мъжете не мислят — каза, оглеждайки лавиците с книги. — Не мислят за последиците. А и за причините. Живеем като в мъгла. И си представяме, че отпред ни чака нещо по-добро. Халюцинираме морални системи. За които няма биологично оправдание. — Прокара пръсти по няколко подвързани в зелено книги, заглавията на които не можех да видя. — Вярваме в неща, които се основават на изкривена логика. Дори в моменти, в които отхвърляме най-силните си желания. Премисляме срещу шанса си.