Шосе 66 навлизаше в доларовия каньон — супермаркети от едната страна, офиси от другата. Изходите водеха към страната на „Волво“.
— Грешиш — каза Кори.
— За кое?
— За мен, между другото.
— Не мисля така, маце.
— Наистина ми харесваш, Джон.
— Колко глупав искаш да ме изкараш?
— Нищо не разбираш. Направо отказваш да разбереш. Изпитах нещо към теб още първия път. Изглеждаше толкова… солиден.
— Думата е глупав36.
— Престани. Не знаеш колко много се нуждая от някой, на когото мога да разчитам. Някой, който да… не знам, просто някой, който да не си е поставил за цел да ме използва. — Засмя се за части от секундата. — Ако искаш да ти го кажа направо, някой, който да не си търси просто безплатно чукане.
— Надценяваш и двама ни.
Минахме покрай офиса на Националната оръжейна асоциация. Мислите ми се върнаха към арсенала на Пънчи Хънт.
— Не знаеш колко привлекателна може да бъде честността.
Почти изревах.
— Да не би ти да знаеш?
— По-жесток си и от Ем. Просто си по-бавен от него.
— Определено.
— И грешиш, като си мислиш, че „работя за някого“.
Последната лъжа ме изкара от нерви. Креснах:
— Майната ти, Кори. Майната ти. Ако карах малко по-бързо, щях да те изхвърля от колата. — Погледнах я. Крадешком. Видях достатъчно, за да намразя невъзмутимата й красота. — Знам за револвера. Знам за шибания револвер, Кори.
Имаше страхотно чувство за време. Изчака, колкото да изпадна в предишната смесица от страх и безпомощност, и чак тогава попита:
— За какво става дума? — В гласа й се беше появила нова нотка.
— Разкарай се.
— Моля те. Не разбирам за какво говориш.
В яда си изпреварвах БМВ-та.
— Патроните. Патроните, Кори. Не ми пробутвай глупостите, че съм единствената ти любов. Ясно ти е, че щях да съм мъртъв в момента, в който насочех този револвер към някого.
— Не.
— Да.
— Не. Моля те… — Мерил Стрийп, бореща се за стотния си Оскар. Беше страшно добра. Дори сега можех да й повярвам. Сякаш наистина не знаеше. — Какво искаш да кажеш с това, че си…
— Патроните не стават за нищо. С тях не може да се стреля. Не се преструвай, че не знаеш.
Не знам какво очаквах. Във всеки случай не го получих. Кори изпадна в арктическа тишина, докато минем покрай един супермаркет. Тогава започна да крещи. Риташе по таблото, по пода. Тежък е животът на колите под наем. Беше страхотно изпълнение. Ако не я познавах толкова добре, щях да се хвана.
Овладя се малко преди отбивката за спирката на метрото при „Виена“.
— Лъжеш — промърмори. — Лъжеш ме. Побъркал си се.
Минах през преградите и се приземих на рампата за изхода като тийнейджър с корвета на баща си. Промъкнах се през лабиринта от паркингите на метрото. Опразнени поради уикенда, с отворени врати. Отбих се в един скрит зад стена от храсти помощен участък и подкарах към по-отдалечения му край. Натиснах спирачките миг преди да се забием в дърветата.
— Излез — казах й, но не я изчаках, изскочих от колата и изтичах от нейната страна. Задърпах я навън, съвсем забравил за предпазния колан. Накрая се усетих и откопчах токата. Усещах допира й. Миризмата й. Мразех я. Бутах я и я блъсках навън, докато не се озова на колене на асфалта. Плачеше.
Отворих багажника и зарових из чантите. Момчетата не бяха взели артилерийското оръжие на Кори. Извадих го и се върнах при нея.
Сви се на мястото си. Гледаше нагоре към мен.
Последните вълни топлина ме удряха на талази от покрива на колата.
— Недей. Недей.
Натиснах спусъка. Пак и пак, и пак. Заслушан в тихото прищракване. После й подхвърлих револвера. Плюс куфара й. И чантичката.
В огледалото за обратно виждане видях, че още лежи на асфалта.
Поради поправка бяха затворили вътрешните линии на шосе 66 около реката. Отбивката ме отведе до Розлин. Оттам се прехвърлих към Джорджтаун, което беше голяма грешка. Движението беше ужасно дори в неделя вечер, алеите бяха пълни с хора почти като улиците в Калкута и всеки явно беше настроен самоубийствено. Потокът по кръстовищата не спираше.