— И какво има на дискетите, сър? — попитах паметната плоча. — Каква е голямата тайна? За какво умряхте?
Винаги досега съм бил сигурен, че се познавам сравнително добре, че не крия от себе си недостатъците си. Не си бях давал сметка какъв безнадежден случай съм, преди Дики да ми покаже снимките на Кори. Или Карин Алстрьом. Тази на плажа беше по-лоша и от порнография.
Всички лъжеха. А аз почти повярвах на Пънчи Хънт, че са го повикали само преди няколко дни, колкото да разчисти бъркотията.
Лъжи.
Лъжи, лъжи, лъжи.
Ако Кори играеше с Али, а Али с Хънт, дори аз можех да стигна до извода, че Хънт е замесен поне откакто Кори се е свързала с Ем. Всичко беше подготвено от много време.
Горкият Ем, трябва отдавна да им се е набил в очите. Самотният стар Ем, със съсипания си живот и пиенето. Кори трябва да му се е видяла като ангелче. В прекия смисъл на думата. Не е заподозрян нищо. Изиграла го е толкова елегантно, че единствената му грижа е била да не го зареже.
Кори го беше убила. Можех да заложа живота си, че след последната му — Тайната вечеря — го беше извела от онзи ресторант към улицата, където го е чакала съдбата му. Знаела е какво ще се случи. Може би Али е натиснал спусъка. С благословията на Хънт. Това беше сигурно. Боб Нечестни беше шеф на Ем. Ем е откраднал дискетите и е бил на път да ги предаде на някой, в състояние да осъди големите шефове. Фарнсуърт е служил за посредник. Но Кори е предотвратила фала, излязла е под ръка с Ем и го е завела до мястото, където са го убили. В сравнение с това с мен се беше държала направо страхотно.
По китката ми пробяга мравка.
Не можех да си обясня още много неща. Кори и съпругът й работеха за Хънт, който трябваше да работи за Боб Нечестни. Господин „Макон-Болт“. И следователно Кори трябваше да знае, че дискетите не са у мен. А Али мислеше, че съм ги скрил. Пънчи Хънт пък мислеше, че или са у мен, или знам как да стигна до тях. Бяха надушили парите и всеки искаше своя дял.
Поне си бях обяснил револвера на Кори. Предполагаше се да го нося за защита при предаването на дискетите. Лошите момчета щяха да подредят нещата така, че да ме изкарат от нерви и да ме накарат да се изживея като герой от уестърните и да извадя пищова. В резултат на което дялът ми от парите значително щеше да намалее.
Хънт щеше да одрънка Нечестни и „Макон-Болт“ за осем милиона. Или десет, ако успееше да ме елиминира. Както беше много вероятно да стане. Али не знаеше, че Хънт е започнал същата процедура, но по-наедро и затова беше готов да се задоволи с пет. Достатъчно да си живеят щастливо с Кори до края на живота си.
Но защо Кори не му беше казала, че дискетите не са у мен?
Жабарите бяха отделна история. Появиха се прекалено късно и нямаха пари. Предлагаха сто хиляди, когато мизата беше скочила на десет милиона. Но бяха прави за някои неща. Например, че бомбата в лабораторията в Джорджия е поставена от наши хора. Бях убеден, че подвигът е дело на клуба „Хънт“. Придаваше ново звучене на оня виц на Гручо Маркс38 за това, че трябва да бягаш от всеки клуб, който би те приел за член. Но не знаех защо момчетата на Хънт са я взривили.
Губеха ми се основните връзки. И още не разбирах защо Дантон и Робеспиер твърдяха, че нашата страна ги е направила на глупаци. Трябваше да ги попитам, но бях забравил.
Към „Нешънъл“ отплуваха сигналните светлини на някакъв самолет. Щурците свиреха толкова силно, че заглушаваха и самолета, и градските шумове. Стараех се да стоя неподвижно и да следя и за най-малкото движение в сенките. Бях се измъкнал през капандурата на собствения си покрив и се придвижих през квартала като начинаещ крадец. Във всеки друг град щях да бъда арестуван. Пеша стигнах до югоизточната част на „Пенсилвания“ и оттам хванах такси до Дюпон Съркъл. Слях се с тълпата. Влязох в една работеща до късно книжарница и се измъкнах през вратата на кафенето на гърба й. С друго такси прекосих реката до Паметника на морския пехотинец. Таксиметраджията ме помисли за пълно куку. Изкатерих се по оградата на гробището и през събираните в продължение на 150 години войнишки тела се добрах до гроба на Фарнсуърт. Все още не съвсем сигурен, че не са ме проследили.
Нощта беше спокойна. Най-близката проява на живот бяха фаровете на пресичащите Потомак коли.
Можех да поспя. Сигурно трябваше да го направя, тялото ми започваше да се предава. Но имах да си обясня още много неща.
Ако Хънт държеше на точността, ми оставаха още 36 часа. И никаква представа къде могат да бъдат дискетите.