— Не може да е истина.
Протегнах длани.
— Ако щеш ми вярвай, но залагам живота си, че е така.
Рогоносеца се облегна на колата си.
— Мисля, че ти вече си заложил живота си. Не можеш да залагаш на две числа с един и същи чип.
— Спести ми картезианските си глупости41. Знаеш какво имах предвид.
— Ужасно е, ако си прав.
— Прав съм, приятел. И вашите учени не са сгрешили. Направили сте всичко както трябва. Откраднали сте схемите. Вашите момчета са разшифровали кода. И ето ни тук, посред нощ сме се хванали да си изповядваме греховете.
— Ако всичко това е вярно… кажи ми защо тогава взривиха вашата лаборатория?
Погледнах надолу към напоената с токсични вещества кал. Треперех. Не от студ. От този страх, който те хваща, когато си наистина изморен и в безизходица.
— Не знам. Все още не. Могат да имат всякакви причини. Може да са надушили нещо. Може да са правели паралелни проучвания и да са открили нещо. Но ще разбера.
— Ако оживееш. Мисля, че сега наистина ще поискат да те убият. Щом погледнат в очите ти и разберат какво знаеш.
— Ще оживея. И ще победя копелетата. С твоя помощ.
Единадесета глава
Изтрезнях в онзи отровен с химикали парцел във Вирджиния. Когато разбрах, че ББСП е най-голямата измама в историята на човечеството.
Аз съм същество, плод на убежденията и професията си. Сега двете неща се разминаваха. Убежденията ми твърдяха, че на хората с униформи мога да се доверя винаги, на правителството — в повечето случаи. Вярвах безрезервно на по-висшестоящите, под чието командване служех. Трябваше да вярвам в нещо. Вярата е условен рефлекс, по-дълбоко вкоренен и от желанието да правиш секс. Като повечето вярващи и аз отхвърлях всички доказателства, които по някакъв начин можеха да застрашат кредото ми. Лутер трябва да е мислел по същия начин, докато е писал химна „Крепост е нашият Господ“. На мен ми трябват високи, дебели крепостни стени. От друга страна, професията ми ме беше обучила да атакувам, нямаше как да спечелиш, без да си готов за нападение. През цялата си кариера бях нападал, най-малкото наум, тези, които се отнасяха с пренебрежение към нещата, в които вярвах. Но вярата ми се беше срутила и бях принуден да се откажа и от атаката. Не разбирах нищо, а не бях сигурен и кои точно са враговете ми.
Сега вече знаех кои са. Падналите ангели. И бях готов за атака.
Както повечето военни съм подвластен и на страха. Бях изкарал повече от две десетилетия сред безопасността и удобството на правила, които прокарваха с кристална яснота границата между доброто и злото. Но страхът продължаваше да присъства в живота ми: страх от провал, от недомисляне, от загубата на уважението на другарите ми, страх да не се разсея и да изляза извън границите на райската градина, страх да не разкрия недостатъците, които знаех, че притежавам. Ако се бях родил преди хиляда години, сигурно щях да съм един от бавнозагряващите кръстоносци, които упорито продължавали да маршируват на изток, докато хитрите момчета пътьом плячкосвали Византия.
Бях решил да отхвърля законите, да наруша правилата и да прехвърля страха на другите. Беше време да спра да се притеснявам от провала и да започна да се опитвам да печеля. Според скъпо заплатеното ми с парите на данъкоплатците военно обучение първата стъпка беше да определя слабото място в отбраната на врага.
Което беше лесно.
Отбихме се да вземем партньора на Рогоносеца. Киснеше пред къщата, в която беше изчезнал Али Алстрьом. Рогоносеца почука с кокалчета по стъклото на изяденото от ръжда пежо. Вътре се размахаха ръце в стойка от бойно изкуство, пътьом закачайки волана. Приятелчето беше заспало и прояви срама си като истински французин.
Зарязахме пежото и се натикахме в ситроена. На задната седалка се чувствах като излязла на разходка старица. Подкарахме на север към града.
— Вижте — казах. — Ако ще работим заедно, трябва да знам имената ви. Може и да не са истинските.
Волтер и Русо се спогледаха.
Неловка тишина.
После Рогоносеца каза:
— Аз съм Анри. Той е Жерар.
— Радвам се да се запознаем. Положението е следното. Знам на коя улица живее. И горе-долу къде точно. Но…
— Няма проблеми. Знаем къде живее. — Рогоносеца Анри прокара пръст под носа си. Сякаш потри невидим мустак. Може и да се беше избръснал специално за тази мисия. — Следим го отдавна. Следим всички замесени. Или почти всички. Много хора. Започнахме, откакто се забъркахме със самолета. Само че с този сгрешихме. Видяхме жените и решихме, че не е сериозен. От известно време не го следим. Още преди да взривите лабораторията ни.