Галът сви рамене.
— Нищо, само мисли, че за човек с много врагове и нито един приятел поставяш прекалено много условия.
Спряхме пред огромна къща в колониален стил в Колорама. Отпред липсваше бронзовата табелка, но предположих, че по някакъв начин е свързана с френското посолство. Жерар влезе, а аз и Анри останахме в колата да обмисляме въпросите към жертвата.
— Трябва и нещо определено за Боб Нечестни — му казах. За трети път. — Не само намеци или това, до което сме стигнали по пътя на логиката.
— „Димящият пистолет.“42
— Да, димящият пистолет. Детайли. И причината за взривяването на лабораторията в Джорджия. Важно е. Трябват ни доказателства, по които да насъскаме медиите. След като измъкнем Тиш.
— Никакви медии. Не и този вид публичност. Още не.
— Добре. Ще се споразумеем за това. Но трябва да разберем за лабораторията.
— Мисля, че за теб е по-важно, отколкото за нас.
Поклатих глава.
— Нещата са свързани. — Разтърках очи. Чувствах се изтощен. Бях добре, когато действах, но нямах нерви да продължавам да чакам.
Покрай нас забави патрулна кола. По-скоро от скука, отколкото от любопитство. Наистина трябваше да говоря с Дики. Бях решил да заложа на няколко места. Не губех нищо.
Жерар се върна с малка раничка в лявата ръка и нова цигара в дясната. Оръдията на труда му, предположих. Бях очаквал да видя металния куфар с машинката, която бяха използвали върху мен.
В колата Жерар подаде на Анри 9-милиметров пистолет, почисти своя и зареди нов пълнител. Аз не получих оръжие, но ми беше подхвърлен някакъв черен парцал. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера предназначението му. Маска на командос. Беше от някаква синтетична материя, с дупки за очите и устата. Много по-удобно от нахлузения на главата чорапогащник. Когато наближихме, ми подхвърли и чифт ръкавици. На пипане бяха тънки като презерватив и също толкова чувствителни. Нямаше да има отпечатъци.
Навлязохме в Джорджтаун. Паркирането беше проблем дори след полунощ. Обикаляхме, Анри и Жерар псуваха на смени. Бях свикнал с речта им дотолкова, че да си преведа оплакването на Жерар, че е по-зле и от Париж.
Паркирахме шест преки надолу от къщата. Ситроенът не беше с дипломатически номера, нямаше по-близо позволено за паркиране място, а моментът не беше подходящ да се набиваме в очите на полицията.
Трима промъкващи се по мирните улици мъже. Много след приличния час и без куче, което да се преструват, че разхождат. Пистолетите под ризите на Сезан и Мане нямаше как да минат за буци от херния. А и носът на Анри беше бинтован. Всяко свястно ченге от полицейските управления наоколо трябваше вече да ни е надушило и да ни арестува само по миризмата. Най-доброто, на което можехме да се надяваме, беше, че случайният минувач ще ни вземе за трима новаци, тепърва навлизащи в професията, и ще се разкара.
— На следващата пресечка сме — каза Анри. — Насам. Има алея. Трябва да пазим тишина.
В пазенето на тишина съм добър. Опит, трупан от нощните дежурства и бързото измъкване от чужди спални. Но в сравнение с тия момчета бях направо тромав. Сериозни тренировки и beaucoup43 опит. Движеха се така, сякаш бяха безтегловни. Телата им изведнъж олекнаха. Като че ли костите и мускулите им бяха изчезнали. Внимателно ги следях в очакване всеки момент да се стопят в тъмнината. Промъкнахме се покрай някакви кофи за боклук и миризмата им беше по-тежка от телата на придружителите ми. Жабарите надминаха очакванията ми. Беше все едно да откриеш, че учителят ти в неделното училище е цар на кючеците.
Градските шумове се завърнаха. Сирени. Змийското съскане на колите в далечината. Музика, основно барабани, от съмнителните квартали около нас. И влудяващото жужене на насекомите, напастта за упадащата ни цивилизация.
По алеята светеше улична лампа. Жерар излезе начело и внимателно я заобиколи. Видях как сянката на ръката му се пъха в раницата и се появява по-дълга и с различна форма. Наистина бяха проучили мястото. Той се приближи до някаква монтирана върху пилон метална кутия, отвори я и продължи да работи на светлината на миниатюрното фенерче, което държеше със зъби.
Анри стисна с възлестите си пръсти рамото ми и със свободната си ръка ми посочи гърба на боядисаната в светло къща, имитация на кметствата в тяхната част от света. Тази обаче беше частна собственост. От двете й страни започваха малки алеи. Отзад беше на четири етажа, което значеше, че откъм улицата ще е на три.
Анри посочи с глава, сякаш ръката му не беше достатъчен ориентир, и прошепна.
— Там. Виждаш ли?
Погледнах. Обучен съм да бъда наблюдателен, но не бях забелязал, че иззад две от щорите на горния етаж се процежда мека светлина.