— Убийствата имат значение.
Французинът поклати глава. Пак се беше обърнал и караше. Представих си тънката му усмивка.
— О, да. Имат. Но не в смисъла, който ти влагаш. Имат значение, защото човек заслужава да умре. Заслужил е смъртта си. Накрая всеки си получава заслуженото. Но животът… самият живот… е маловажен.
— Не.
Минахме покрай разрушена кооперация, задната стена на която липсваше. Беше зад Чайнатаун. Отляво спеше и сънуваше добрите дела от младостта си сградата на Националното радио.
— И какво трябваше да направим? — попита Анри. Беше ядосан и акцентът му личеше повече от обикновено. — Трябваше да съберем доказателства ли? Да го преследваме със закона? Да помолим правителството да го съди? — Изсмя се, сякаш смехът му причиняваше болка. — Не мисля, че щяха да отсъдят правилно. Щеше да има много лъжи. Задкулисни сделки. Но не и правосъдие.
Беше мой ред да се замисля. Вече завивахме към осветената фасада на „Юниън Стейшън“, когато попитах:
— Вашето правителство… би ли одобрило то едно такова убийство? Имаш ли разрешение за такова нещо? Или ти дойде отвътре?
Сви рамене.
— Има ли значение?
— Нямал си разрешение, нали? Просто го направи.
— Правосъдие не съществува. Никъде. — Зави надясно.
— Хората сами отсъждат. Смелите хора. В противен случай…
— Повдигна едната си ръка от волана и щракна с пръсти. — Le deluge45.
Куполът на Капитолия проблясваше през короните на дърветата.
— Вярвам в закона — каза Анри. Гласът му отново беше спокоен. — Докато не се замеси с правосъдието. Вярвам, че законът трябва да действа и за дребните неща. Вашият закон защитава ли малкия човек срещу големия? Можеш ли да ми отговориш утвърдително на това? Щеше ли този човек да стигне до съда? — Зави към Ийст Кап. — Страданието е запазено за обикновените хора. За хората в тези лаборатории. За семействата им. Но за големите хора има само скандали. После написват по някоя книга и се женят повторно. Започват на чисто. Merde.
Беше схванал същината на Америка.
— Спри тук — му казах. — Искам да повървя.
Бяхме пред библиотеката „Фолгър“. В топлата нощ белият мрамор сякаш фосфоресцираше. Върхът на цивилизацията.
Анри спря до тротоара.
— Свършихме. За днес. Внимавай. Имаш номера на пейджъра и на телефона ни.
— Целият свят ни гледа — му казах.
— Какво?
— Мантра. От времето на романтиците.
Изсумтя.
— Мисля, че си един глупав проклет мечтател. Но трябва да работим заедно.
— Знаеш ли, грешиш. Наистина ми пука за смъртта му. Не заради самия него. Но вярвам, че в края на краищата законът е единственото, което имаме. И продължавам да го вярвам, дори и сега.
— Законът ще ти се изсере отгоре.
Свих рамене и отворих вратата.
— Сигурно. Но ще продължа да вярвам в него.
Жерар се размърда. Анри ме погледна с очите на революционер, изправил се на барикадите.
— Трябва да си готов да се бориш.
— Готов съм. Но не можеш да ме накараш изведнъж да свикна с убийствата.
— Слушай, Джон. Още хора ще умрат. Така че се приготви за това. Надявай се само и ти да не си между тях. — В гласа му нямаше заплаха. Повярвах му. Щеше да има още убийства. Бях готов да участвам в тях, но не и да започна да ги одобрявам.
— Ще видим — казах на излизане.
— Не. Ти ще видиш.
Тръгнах към къщи. Паветата на тротоарите бяха натрошени. Човек трябваше да внимава къде стъпва даже по светло.
Дори в собствените си очи изглеждах като жена, която е решила да прави секс, но се чувства задължена да защитава докрай невинността си. Знаех, че Анри е прав. По-прав, отколкото му признавах. Ако някой си го просеше, това беше Фауст, предателят на гласуваното му доверие. Но въпреки всичко не бих искал да бъда този, който да го елиминира. Не и по този начин. Може и да значеше, че съм страхливец. Или че съм слабото звено.
Истината е, че аз съм създаден да живея като средностатистически американец, с ходенето на църква в неделя и всичко останало. Вярвах в Господ — особено когато не се замислях много-много — и по принцип не бях настроен критично. От мен нямаше да излезе добър французин.
Между два от светофарите на тротоара изскочи някакъв човек. С пистолет.
— Предай се, копеле! По-бързо. Предай се, мамка ти!
Беше ветеран, не просто хлапе, излязло да си изкара пари за чифт нови маратонки. Държеше ме на разстояние, така че да може да парира всяко мое движение. Стоеше разкрачен и леко приведен, като борец. Готов, за каквато и гадна изненада да му беше подготвил живота.
— Добре. Добре. Портфейлът ми е в задния ми джоб. Ще бръкна да го извадя.