Сервитьорката ми донесе вода с лед и пакетче носни кърпички. Без да ги поръчвам. Може на този свят и да бяха останали малко топлота и разбиране.
— Колко е изпила?
Сервитьорката се замисли за момент. Беше едра и руса, от типа, по който лудеят арабите. Гледаше изморено.
— Трябва да проверя на бара. Пет или шест.
Доста за дребна жена като Кори.
— Няма значение. Ще я разкарам оттук веднага, щом се върне. Колко ви дължа?
— Сега ще донеса сметката.
Отпивах от водата, бършех се и исках цялата последна седмица да е била просто кошмар. С изчезването на Кори момчетата на бара бяха загубили интерес към масата ни, но барманът явно имаше нюх за неприятностите и продължаваше да ме наблюдава. Аз самият бих пийнал нещо, но вече нямахме време.
Платих и оставих голям бакшиш. Кори се върна. Вървеше отсечено като подъл дребен пехотинец. Повторих:
— Време е да тръгваме.
Изгледа ме с убийствените си сини очи.
— Не можем ли да поседнем за минутка?
Погледнах часовника си колкото за пред нея. Знаех, че закъсняваме.
— Трябва да тръгваме.
— Не е далеч оттук.
— Няма да минаваме през парадния вход.
— Само за минутка.
— Тръгваме, Кори. Сега или никога.
— Една минута с теб.
— Благодаря, вече ме почерпи.
Очите й не трепнаха.
— Обичам те, Джон. Не разбираш ли?
— Ще ти мине.
Шестнадесета глава
Зад „Юниън Стейшън“ се намира замислен да съсипе финансите на туристите многоетажен паркинг. Можеш да влезеш в гарата през моста на Х стрийт и да се вмъкнеш през депата. Както и направихме, за да избегнем официалните входове.
Влизането беше подвиг само по себе си. Кори се крепеше на крака и това беше всичко. А и не ми даваше да нося чантата с дискетите. Искаше ми се да притичам смело по широките колкото Великите прерии авенюта. Кори можеше да се движи най-много с погребална стъпка.
Наоколо смърдеше. Аз също смърдях. Дъхът на Кори ухаеше на уиски. Както и дрехите ми, към което се прибавяше и сладникавата миризма на пот. Подминахме някакъв навлечен като за януари скитник и личната му гвардия мухи го заряза заради мен. Така вървях към Армагедон. Придружен от облак мухи. И пияна красавица, която наистина мислеше, че човек се ражда с единствената цел да излъже себеподобните си.
В напоения с миризма на газ гараж беше няколко градуса по-хладно отколкото навън, но Кори реши, че няма да може да се изкатери по рампата. Още не ми беше поверила чантата с дискетите.
Писна ми и я оставих да се мъчи. Вече бяхме на етажа, където държаха колите на „Амтрак“53. Последното място, откъдето феновете ни щяха да очакват да се появим. Внимателно се оглеждах за лошите момчета. Хънт трябваше да е поставил съгледвачи. Надявах се Дики да е направил същото. Евентуално и французите. Но никой в гаража не приличаше на човек, който би се забъркал в подобна история.
Бях се подгрял до необходимия градус. Всяка муха, опитала от плътта ми, изпадаше в оргия от притока на адреналин. Не ми беше за пръв път, но и предишните няколко пъти не бяха приятни. В момента в съзнанието ми „Юниън Стейшън“ се размиваше ведно с половин дузина мръсни дупки по целия свят. Където армията на Съединените щати вършеше тихо нещата, благодарение на които съгражданите ни си живееха мирно и щастливо в Обетованата земя.
Кори се приближи, тялото й се беше се изкривило под тежестта на чантата. Потта по лицето й блестеше като скъпоценни камъни.
— Нещо не е наред ли?
Поклатих глава.
— Не изоставай.
— Не мога да вървя толкова бързо.
— Стегни се и върви с мен.
Знаех, че сега вече ще ме послуша. Изплашените хора се управляват по-лесно и от детска количка. Стига да си мислят, че теб не те е страх.
Избумтя карильон54. Шест. Бяхме закъснели, но другите щяха да почакат. Нямах представа какво бяха намислили отделните играчи, но бях сигурен, че и последната мижитурка си беше изработила план.
Хънт. Жабарите. Дики. И Али. Може би дори г-н Мислител. И Кори, с все уискито, страха и алчността си. Всички планираха, поставяха капани. Мечтаеха.
Закъснението ме притесняваше. Първо внезапната пристрастеност на Кори към бутилката, а сега още една точка в плана ми не беше тръгнала, както я бях предвидил. Бях се постарал да изпипам всичко с точността, на която ни бяха учили в академията. Бях забравил, че правилата в учебника важат само в случай, че си имаш работа с идеални типове. Ако въобще подействат.
— Вземи се в ръце. Слез на земята, малката.
— Не те лъжех — каза. — Тогава. За твоя дял от доларите.
— Спести си ги за зестра.