— И как би трябвало да узная това? — заяде се Кармоди.
— Ами нужно е само да попиташ — отвърна му Печалбата. — По природа съм склонна към превъплъщения и съм непредсказуема дори за себе си. Но това вече го знаеш. Задължително ли е да обявявам присъствието си всеки път, когато отидем някъде?
— Няма да е излишно.
— Гордостта не ми позволява такова подтикнато от безпокойство поведение — твърдо отсече Печалбата. — Отговарям, когато ме повикат. Ако не ме повикат, не си въобразявам, че някой се нуждае от присъствието ми. Беше напълно очевидно, че ти нямаше нужда от мен в предишния вероятностен свят. Затова използвах възможността да отскоча до ресторанта на Слоклол, за да похапна донасита, отбих се и в химическото чистене на Хаганихт, за да ме поизлъскат, влязох и в кръчмата „Слънчев фар“ на Варинел за една бира и поприказвах малко с един приятел, който случайно беше там, след това…
— Как си успяла да направиш всичко това? — попита Кармоди. — Не останах в онзи свят дори половин час.
— Вече ти казах, че за нас двамата времето не тече еднакво.
— Да, така е… Но къде се намират тези места?
— Обяснението ще ни отнеме доста време. Дори бих казала, че е по-лесно да отидеш там, отколкото да обясниш как се отива там. Все едно, тези места не са подходящи за тебе.
— Защо?
— Ами… причините са много. Но ще ти изтъкна само една от тях — не би одобрил храната, която поднасят в кръчмата „Слънчев фар“.
— Вече те видях да ядеш орити — припомни й Кармоди.
— Да, несъмнено. Но орити са рядък деликатес, вкусни хапки, които ти се падат два-три пъти в живота. А в „Слънчев фар“ ние, Печалбите, и сродните ни видове се храним с онова, което ни поддържа живота.
— И какво е то?
— Не би искала да научиш — предупреди го Печалбата.
— Искам да науча.
— Знам, че искаш. Но след като го чуеш, ще ти се иска да не си искал.
— Хайде, изплюй камъчето — подкани я Кармоди. — С каква храна си поддържате живота?
— Добре, господин Любопитко. Но да не забравиш, че ти настоя да научиш. Основната ми храна съм самата аз.
— Кой?
— Самата аз. Знаех си, че няма да ти хареса.
— Твоята храна си самата ти? Тоест казваш ми, че се гощаваш със собственото си тяло?
— Именно.
— Майната му — промълви Кармоди. — Освен че е отвратително, не е и възможно. Не можеш да поддържаш живота си със самия себе си!
— Мога и го правя — отвърна Печалбата. — И много се гордея с този факт. От морална гледна точка това е превъзходен пример за лична свобода.
— Но това просто е невъзможно! Нарушава закона за съхранение на енергията или на масата, или каквото там беше. Адски сигурен съм, че нарушава някакъв природен закон.
— Вярно е, но само в особен смисъл — съгласи се Печалбата. — Ако проучиш въпроса по-внимателно, според мен ще проумееш, че невъзможността е повече привидна, отколкото действителна.
— По дяволите, това пък какво означава?
— Не знам — призна си Печалбата. — Такъв отговор дават всички наши учебници. И досега никой не се е усъмнил в това.
— Я да си изясним нещата. Ти наистина ли ми казваш, че буквално ядеш части от самата себе си?
— Да — отговори Печалбата. — Това ти казвам. Макар че не бива да отнасяш отговора ми само до плътта. Черният ми дроб е особено вкусен, стига да го накълцаш с твърдо сварено яйце и с малко пилешка мазнина. Ребърцата са ми вършили работа за някоя бърза вечеря между другата работа. Докато бутчетата ми трябва да бъдат нежно опушени в продължение на няколко седмици, преди да…
— Стига! — потърси се Кармоди.
— Извинявай.
— Само това ми кажи — как може тялото ти да осигури достатъчно храна за тялото ти (колко смешно звучи!) през целия ти живот?
— Ами — замислено промълви Печалбата, — първо, аз не съм някакъв лакомник.
— Май не се изразих ясно. Питах те как можеш да осигуриш на тялото си достатъчно количество храна, ако непрекъснато изчерпваш това количество, за да храниш тялото си с него?
— Боя се, че не те разбирам — каза Печалбата.
— Нека опитам пак. Искам да кажа — ако поглъщаш своята плът…
— Точно това правя — прекъсна го Печалбата.
— Ако поглъщаш своята плът и използваш погълнатото, за да храниш същата тази плът… Момент. Да речем, че си тежала двадесет и пет килограма…
— Само искам да вметна, че на родната си планета тежах точно двадесет и пет килограма.
— Чудесно! Добре тогава. Ако тежиш двадесет и пет килограма и, да речем, за една година изядеш двадесет килограма от себе си, за да поддържаш живота си, какво ти остава?
— Пет килограма — налучка Печалбата.
— Да ме убие Господ, не разбираш ли какво ти говоря? Просто не можеш да се храниш със самата себе си дълго време.