— Защо да не мога? — попита Печалбата.
— Заради Закона за намаляващите порции — обясни Кармоди с леко замаяна глава. — След време няма да ти остане с какво да се храниш и ще умреш.
— До болка ми е ясно — въздъхна Печалбата. — Но смъртта е неумолим факт, неизбежен както за ядящите себе си, така и за ядящите други. Всичко и всеки умира, Кармоди, независимо с какво или с кого се храни.
— А бе, ти се майтапиш с мен! — нададе вой Кармоди. — Ако наистина така ги разбираше нещата, щеше да си труп само след седмица!
— Животът на някои насекоми продължава само един ден — напомни му Печалбата. — Всъщност ние, Печалбите, доста добре сме се уредили с дълголетието. Спомни си, че колкото повече изяждаме, толкова по-малко имаме да храним и толкова по-дълго ни стига оставащото. А времето е важен фактор в самоизяждането. Повечето Печалби похапват от бъдещето си по време на детството и така си оставят действителното тяло непокътнато чак до навлизането в зрелостта.
— И как похапват от бъдещето си? — попита Кармоди.
— Сега не мога да ти обясня. Просто го правим, това е всичко. Например аз изгълтах съществуването си през годините от осемдесетата до деветдесет и втората — и без това тогава умът изкуфява, не би ми харесало. А сега ограничавам порциите от себе си и мисля, че ще успея да изкарам някак до седемдесет и няколко години.
— От тебе ме цепи главата! — възкликна Кармоди. — И малко ми се гади.
— Така ли било? — възмути се Печалбата. — Доста е нахално да ти се гади! Кръвожаден касапин такъв, а колко животински мръвки си погълнал досега? Колко беззащитни ябълки си сдъвкал, колко репички си изтръгнал безмилостно от убежището им в пръстта? Не крия, случвало се е да изям някое орити. Но ти в Съдния ден ще трябва да се изправиш срещу стадата, които си изплюскал. И те ще застанат срещу тебе, Кармоди, стотици крави с топли кафяви очи, хиляди беззащитни пилета, безкрайни редици малки мили агънца. Да не говорим за горите от опустошени плодни дръвчета и декарите ограбени зеленчукови градини. Аз ще си платя за онези орити, но ти как ще изкупиш вината си за пищящите тълпи от твари и растения, чийто живот си отнел, за да пируваш с него? Как, Кармоди, как?
— Млъквай! — викна Кармоди.
— О, дадено — намуси се Печалбата.
— Ям, защото съм принуден. То е част от същността ми. И с това е казано всичко.
— Щом така смяташ.
— Да, проклятие, така смятам! Сега ще млъкнеш ли и ще ме оставиш ли да се съсредоточа?
— Повече няма да продумам, освен да те попитам в какво искаш да се съсредоточиш?
— Това тук прилича на родния ми град — обясни Кармоди. — Опитвам се да реша той ли е или не е той.
— Ами че това не е някакво особено затруднение. Човек си познава родния град, нали така?
— Не. Никога не съм се вглеждал внимателно в него, докато живях тук, а след като напуснах, не съм си спомнял често за града.
— Ако ти не можеш да прецениш кой е твоят дом и кой не е — мъдро заключи Печалбата, — никой не може. Надявам се, че разбираш това.
— Разбирам.
Кармоди бавно тръгна по „Мейпълуд Авеню“. Внезапно го обзе страшното предчувствие, че каквото и да реши, ще сбърка.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Кармоди се взираше, докато вървеше и мъдруваше за онова, в което се взираше. Мястото му изглеждаше такова, каквото би трябвало да му изглежда. Отдясно се намираше киното на Мейпълуд. Днес прожектираха „Сага за Елефантин“, френско-италиански приключенски филм, режисиран от Жак Марат, блестящия млад режисьор, дал на света трогателната „Песен за моите рани“ и задъханата комедия „Париж на четиринадесети“. В града закратко беше и новата вокална група „Яконен и Лишеите“.
— Филмът май е забавен — отбеляза Кармоди.
— Не ми е по вкуса — отвърна Печалбата.
Кармоди спря пред галантерийния магазин на Марвин и надникна през витрината. Видя мокасини и каубойски ботуши, карирани куртки, широки и ярко оцветени кърпи за врат, бели ризи с големи яки. На съседния щанд за списания огледа последния брой на „Колиърз“, прелисти „Либърти“, плъзна поглед по „Мънсис“, „Блек Кет“ и „Спай“. Току-що бяха докарали сутрешното издание на „Сън“.
— Е? — обади се Печалбата. — Това ли е?
— Още проверявам. Но засега изглежда съвсем приемливо.
Пресече улицата и надникна в закусвалнята на Едгар. Нищо не се бе променило. Зад бара седеше хубавичко момиче, което отпиваше от чаша газирана вода. Кармоди веднага я позна.
— Лана Търнър! Ей, Лана, как си?
— Добре съм, Том — отвърна Лана. — Отдавна не сме се виждали.