— Разбрах — кратко отвърна Кармоди.
— Значи знаеш, че държиш Печалба, която трябваше да бъде връчена на мен и следователно по право е моя. Налага се да те помоля — и аз те моля — да ми я предадеш.
Кармоди се канеше да направи точно това. Някак се поизмори от приключението си и не чувстваше да го овладява желание да задържи Печалбата. Искаше да си отиде вкъщи, искаше да седне и да помисли за всичко случило се, искаше да подремне час, искаше няколко чаши кафе и цигара.
Разбира се, хубаво би било да задържи Печалбата, но май не си струваше неприятностите. Тъкмо щеше да я подаде, когато чу приглушен шепнещ глас:
— Не прави това!
Кармоди бързо се озърна и разбра, че гласът идваше от малката, ярко опакована кутия в ръката му. Самата Печалба му говореше.
— Хайде де — подкани го Кармод, — да не се туткаме. Имам неотложна работа другаде.
— Да върви по дяволите — говореше Печалбата на Кармоди. — Аз съм твоята Печалба и не виждам причина да се отказваш от мен.
Това хвърли малко по-различна светлина върху въпроса. Кармоди и без това имаше намерение да се откаже от Печалбата, защото не се стремеше да си създава грижи в непозната обстановка. Ръката му вече се движеше напред, когато Кармод заговори отново.
— Дай ми я още тази секунда, безлик плужек такъв! Бързичко и с извинителна усмивка на рудиментарното си лице, иначе ще прибегна до мерки, свидетелстващи за невероятното ми упорство!
Кармоди стисна челюсти и дръпна ръката си. Дойде му до гуша от заповеди. Отсега нататък, в името на самоуважението си, нямаше да се подчинява.
— Върви по дяволите — Кармоди несъзнателно повтори думите на Печалбата.
Кармод веднага прозря, че не е подхванал нещата както трябва. Бе си позволил лукса да изрази гняв и подигравка — скъпички емоции, които обикновено отприщваше само в уединението на своята звукоизолирана пещера. Като удовлетвори желанията си, загуби шанса си да постигне желаното. Сега се опитваше да поправи стореното.
— Моля ви да извините моя войнствен тон — каза на Кармоди. — Моята раса е предразположена да изразява чувствата си в понякога разрушителни форми. Не можете да промените положението си на нисша форма на живот. Но нямах намерение да ви оскърбявам.
— Всичко е наред — любезно отвърна Кармоди.
— Значи ще ми дадете Печалбата?
— Няма.
— Но, драги ми сър, тя е моя, аз я спечелих и е съвсем справедливо…
— Печалбата не е ваша — натърти Кармоди. — Моето име бе избрано от надлежно упълномощената инстанция, а именно — Лотарийния компютър. Упълномощен Вестоносец ми предаде новината и официално назначен Чиновник ми даде Печалбата. По този начин законните връчители, както и самата Печалба, ме разглеждат като действителния получател.
— А така, брато, каза му го! — възкликна Печалбата.
— Но, скъпи ми сър! Вие сам чухте Лотарийния компютър да признава грешката си! Следователно съгласно собствената ви логика…
— Вашето твърдение се нуждае от поправки — прекъсна го Кармоди. — Лотарийният компютър не е признавал грешката си, както би било при проява на нехайство или недоглеждане; той заяви своята грешка, извършена целенасочено и с благоговение. Според собственото му изявление неговата грешка е била преднамерена, внимателно обмислена и изчислена до изящество, подтикната от религиозен мотив, който всички засегнати би следвало да уважат.
— Това приятелче спори като боркист — каза Кармод, без да се обръща към никого от присъстващите. — Ако не бяхме уверени в обратното, някой би могъл да си въобрази, че си имаме работа с интелект, а не с мрачно и сляпо следване на предопределения шаблон. И все пак ще се поведа по пискливия тенор на неговите оправдания, за да го заглуша с тръбния бас на неоспоримата логика!
Кармод изгледа Кармоди и продължи:
— Помислете за следното: машината е сгрешила целенасочено, върху който факт вие основавате доводите си. Обаче грешката добива пълнота, след като вие сте получил Печалбата. Ако я задържите, ще утежните грешката. А прекомерната набожност, както се знае, е престъпление.
— Ха! — възкликна Кармоди, понесен напред от духа на спора. — За целите на своите доводи вие смятате единствено моментното извършване на грешката за нейно пълно осъществяване. Но очевидно това не може да бъде вярно. Грешката съществува чрез своите последствия и само те й придават отзвук и смисъл. Грешка, която не продължава във времето, въобще не може да бъде разглеждана като грешка. Поправимата грешка без последици е проява на повърхностна и небрежна набожност. И казвам ви — по-добре е въобще да не извършваме грешки, отколкото да паднем до деянията на набожното лицемерие! И казвам ви още — не ще е голяма загуба за мен да се откажа от Печалбата, тъй като не съм осведомен за нейните достойнства. Но колко ли голяма ще е загубата за тази богобоязнена машина, за този педантично честен компютър, чакал през нескончаемото изпълнение на пет милиарда правилни действия своята възможност да изяви дареното му от Бога несъвършенство!