Малъри дръпна рязко лепенката от устата на Костело, сложи длан на брадичката на мъжа и със сила разтвори устата му. Ритъмът му на дишане леко се промени. Гърдите на Костело престанаха да подскачат, а лилавеникавият цвят на лицето му по-избледня. Той се размърда и изстена.
Малъри взе неотваряна бутилка уиски от мраморната лавица и разкъса металната лента около капачката със зъби. Бутна главата на Костело назад, изля малко уиски в отворената му уста и силно го плесна по лицето. Костело се задави и преглътна конвулсивно. Част от уискито изтече през носа му. Отвори очи, бавно фокусира поглед и объркан изломоти нещо.
Малъри мина през велурените завеси, които разделяха стаята от малък вестибюл. Първата врата вляво водеше в спалня с две еднакви легла. И тук светеше крушка, на всяко от леглата лежеше по един овързан мъж.
Джим, сивокосото ченге, спеше или още беше в безсъзнание. Едната страна на главата му бе покрита със засъхнала кръв. Кожата на лицето му беше мръсносива на цвят.
Рижият бе отворил широко очи, ярки като диаманти, гневни. Мърдаше с уста под лепенката — опитваше се да я прегризе. Беше се обърнал на една страна и малко оставаше да падне от леглото. Малъри го бутна отново към средата.
— Такава е играта, какво да се прави.
Върна се в хола и запали още лампи. Костело бе успял да се поизправи във фотьойла. Малъри извади джобно ножче и посегна с него към гърба му. Разряза лепенката около китките. Костело раздели рязко ръцете си, изстена и разтри там, където лепенката го бе оскубала. После се наведе и освободи глезените си.
— Това за малко да ме умори — дишам през устата — обясни той. Гласът му бе слаб, равен и нисък.
Стана, наля си три пръста уиски в чаша и го изпи на една глътка. Пак седна и отпусна глава на високата облегалка на фотьойла. Лицето му възвърна жизнеността си, в промитите му очи се появи блясък.
— Какви са новините? — попита той.
Малъри разрови водата в кофичка, в която преди е имало лед, намръщи се и реши да пие уискито неразредено. Внимателно опипа лявата страна на главата си с върха на пръстите и трепна от болка. После седна и запали цигара.
— Няколко са — отвърна той. — Ронда Фар си е у дома. Макдоналд и Слипи Морган са мъртви. Но това не е важно. Търся едни писма, с които си се опитвал да изнудваш Ронда Фар. Дай ми ги.
Костело вдигна глава и изпъшка.
— Не са у мен.
— Намери писмата, Костело. Веднага — настоя Малъри. Внимателно изтърси пепелта от цигарата си точно в средата на един от жълтозелените ромбове на килима.
Костело махна с ръка раздразнен.
— Не са у мен — повтори. — Никога не съм ги виждал.
Тъмносивите очи на Малъри го гледаха с леденостуден поглед.
— Нямаш представа какви ги вършат хората ти — да те ожали човек… Изморен съм, Костело. Не ми се водят дълги разговори. Ще изглеждаш ужасно, ако разплескам с пистолета тоя голям нос на едната страна на лицето ти.
Костело вдигна ръка и разтри зачервеното място около устата си там, където бе стояла лепенката. Хвърли поглед към другата част на стаята. Велурените завеси пред далечната врата леко се раздвижиха, сякаш ги бе духнал вятър. Но вятър нямаше. Малъри се бе втренчил в килима.
Костело бавно се изправи.
— Имам вграден сейф. Ще го отворя.
Отиде до стената, на която се намираше вратата към коридора, отмести картина и занаглася шифъра на малък вграден сейф с кръгла вратичка. Отвори я и пъхна ръка вътре.
— Стой така, Костело — заповяда му Малъри.
Прекоси мързеливо стаята и плъзна лявата си ръка върху ръката на Костело, пъхната в сейфа. Когато я извади, държеше малък автоматичен пистолет със седефена дръжка. Издаде съскащ звук с устни и прибра пистолетчето в джоба си.
— Няма да ти дойде умът в главата, а, Костело? — погледна го той уморено.
Костело сви рамене и се върна в другия край на стаята. Малъри пъхна ръце в сейфа и изсипа съдържанието му на пода. Застана на коляно. Имаше някакви дълги бели пликове, свитък изрезки, прикрепени с кламер, тясна дебела чекова книжка, малък фотоалбум, тефтер с адреси, документи, няколко жълти банкови извлечения с чек вътре. Малъри разтвори един от дългите пликове с небрежен жест и без особен интерес.
Завесите над далечната врата отново мръднаха. Костело стоеше неподвижно пред мраморната лавица. Между завесите се показа спокойна малка ръка с пистолет. След нея — стройно тяло, бяло лице с пламтящи очи — Ърно.
Малъри се изправи, вдигна празните си ръце на нивото на гърдите.
— По-високо, скъпи — изграчи Ърно. — Много по-високо!
Малъри вдигна ръцете малко по-нагоре. Така се бе смръщил, че челото му бе цялото в бръчки. Ърно пристъпи навътре в стаята. Лицето му лъщеше. Над веждата му висеше мазна черна къдрица. Зъбите му проблясваха, разкрити от скована усмивка.