Строполи се на пода по лице, мъртъв още преди да докосне паркета.
През отворената врата прелетя лопарата, последвана от мъж по риза с дебело шкембе, който едва мина през касата и въпреки това не успя да се хване никъде, макар ръцете му конвулсивно да се опитваха да намерят опора, накрая се изтърколи на пода. Задавено изхлипване и от устата му шурна кръв върху колосания плат на официалната му риза.
Някъде отдолу изведнъж се надигна невъобразим шум — викане, тичащи крака, неадекватен нервен смях, някакъв остър звук — навярно писък. Забръмчаха коли навън, заскърцаха гуми по алеята. Клиентите се изнасяха панически. Някъде издрънча счупено стъкло. Приглушен тропот на тичащи крака по тротоара.
В осветеното петно на стълбищната площадка нищо не помръдваше. Русият стенеше тихо някъде там на пода, зад мъртвеца, проснат на прага.
Малъри прекоси стаята и потъна в стола, разположен до бюрото. Изтри потта от очите си с длан, пистолетът в ръката не му пречеше. Облегна гърди на ръба на бюрото задъхан, без да сваля очи от вратата.
Лявата ръка пулсираше, а десния крак сякаш го бяха сполетели всичките десет беди, изпратени от Господ на Египет. Под ръкава му се стичаше кръв, багреше ръката и капеше от пръстите.
След малко отклони поглед от вратата и го фокусира върху пачката банкноти на бюрото. Пресегна се и ги бутна с дулото на люгера в отвореното чекмедже. Наведе се напред — лицето му се сгърчи от болка, задъха се, но успя да затвори чекмеджето. После примига няколко пъти бързо — стисваше здраво клепачи, после рязко и широко ги отваряше. Това проясни малко главата му. Дръпна телефона към себе си.
На долния етаж вече цареше тишина. Малъри остави люгера, вдигна слушалката и я остави до пистолета.
— Много лошо, кукло — каза той на глас. — Дали пък не сбърках… Тоя тъпак дали щеше да има смелостта да ти стори нещо… Знам ли… е… сега ще се наложи да обяснявам.
Тъкмо започна да набира номера и воят на сирени зазвуча по-силно.
10
Униформеният полицай, седнал зад бюро с пишеща машина, говореше по диктофона, после погледна към Малъри и посочи с палец към остъклена врата, на която пишеше: „Шеф на криминалния отдел. Личен кабинет.“
Малъри стана от твърдия стол вдървено, прекоси помещението, облегна се на стената, за да отвори остъклената врата, и влезе.
Озова се в стая с мръсен кафяв линолеум и с такава отвратителна мебелировка, каквато само градската община можеше да предостави. Каткарт, шефът на криминалния отдел, седеше сам насред помещението, между отрупано с боклуци бюро с извит сгъваем капак, което бе поне на двайсет години, и маса от орехово дърво, върху която спокойно можеше да се играе пинг-понг.
Каткарт беше едър занемарен ирландец с потно, захилено лице. Белите му мустаци бяха пожълтели по средата от никотин. По ръцете имаше множество брадавици.
Малъри бавно тръгна към него, опирайки се на здрав бастун с гумен накрайник. Чувстваше десния си крак подут и горещ. Превръзка от черна коприна, преметната през рамото, поддържаше лявата му ръка. Беше току-що обръснат. На бледото му лице очите изглеждаха черни като катран.
Седна до масата срещу Каткарт, остави бастуна върху огромния й плот, потупа цигара в дървото и я запали.
— Каква е присъдата, шефе? — попита той небрежно.
Каткарт се захили.
— Как се чувстваш, хлапе? На вид си като прегазен от камион.
— Не е чак толкова зле. Малко съм скован.
Каткарт кимна, прочисти гърло, разрови безцелно някакви документи пред себе си.
— Ти си на чисто. Беше на кантар, но си на чисто. От Чикаго ни изпратиха чисто досие — безупречно. Люгерът ти е повалил само Майк Корлис — абсолютен бандит. Ще запазя обаче пистолета ти за спомен. Нямаш нищо против, нали?
— Добре — кимна Малъри. — Ще си взема един двайсет и пет милиметров с медни куршуми. Страхотна оса. Никакъв откат, но се връзва по-добре с официални дрехи.
Каткарт се вгледа в него за миг.
— По лопарата са открити единствено отпечатъците на Майк. А Мардон е убит с лопарата. Никой не се е скъсал да плаче за това. Русият хлапак не е тежко ранен. Оставил е отпечатъците си по автоматичния пистолет, който намерихме на пода, и това ще го изкара от играта за известно време.
Малъри уморено потърка брадичка.
— Ами другите?
Каткарт вдигна сплъстените си вежди и го погледна глуповато.
— Доколкото знам, нищо не те свързва с другите. Нали?