- Значи си мислиш, че аз съм просто обикновен човек, така ли? - Афродита пое настъпление към личното пространство на Ерс и тя се принуди да отстъпи крачка назад. - Помисли си отново. Аз съм Пророчица на Никс. Сещаш ли се коя е тя? Никс, така ли се казваше богинята, която май ти се води шефка? Не ми е нужно да бъда нечий хладилник, за да имам право да застана пред Съвета. Самата Никс ми е дала това право. А сега се разкарай от пътя ми.
- Макар че не го формулира по най-егичния начин, момичето има право, Ерс. Пусни я да мине. Аз ще поема отговорност за това, ако Съветът възрази.
Афродита усети как цялата настръхва, като чу нежния глас на Неферет зад себе си.
- Не е прието - отвърна Ерс. но вече бе очевидно, че е на път да се предаде.
- Не е прието и душата на новак да се пръсне - каза Неферет.
- Трябва да се съглася с вас. Жрице - Ерс се отдръпна и отвори каменната врата. - Сега вие сте отговорна за присъствието на това човешко момиче в залата на Съвета.
- Благодаря ти, Ерс, много мило от твоя страна. О, също така някои от воините на Съвета ще донесат нещо след малко. Би ли ги пуснала да влязат и те, моля те?
Не е ли странно, че отново сме съюзници, дете мое? -попита Неферет, когато двете влязоха в сградата.
- Никога няма да бъдем съюзници, а аз не съм ти дете отвърна Афродита, без да поглежда към нея и без да забавя ход.
Входният коридор водеше към огромен каменен амфитеатър.
Очите на Афродита бяха мигновено привлечени от красив стъклопис, на който беше изобразена Никс в центъра на пентаграм, а изящните й ръце, вдигнати нагоре, държаха полумесец.
- Много е красиво, нали? започна Неферет с приятелски тон. - Най-прекрасните творения на изкуството винаги са били дело на вампири.
- Вампирите имат пари. А с пари могат да се купят много хубави неща, независимо дали са дело на хора или не - отвърна Афродита, без да поглежда бившата Висша Жрица. - А ти няма как да знаеш със сигурност дали вампири са направили този стъклопис. Ясно. че си стара, но не чак толкова.
Афродита не обърна внимание на снизходителния смях на Неферет и премести поглед към центъра на залата. В началото не осъзна какво точно вижда, но в момента, в който го разбра, сякаш нещо я прободе.
Седем каменни трона на издигната платформа образуваха нешо като вътрешен етаж. На тях стояха членовете на Съвета, но не те привлякоха вниманието на Афродита. Зоуи лежеше на подиума пред троновете като труп на погребение. Там беше и Старк, застанал на колене до нея. Беше се обърнал така, че Афродита виждаше лицето му. Не издаваше нито звук, но по бузите му се стичаха сълзи и мокреха блузата му. До него стоеше Дарий и казваше нещо на брюнетката на първия трон, но Афродита не можеше да чуе добре думите му. Деймиън, Джак и Близначките се бяха скупчили един в друг като стадо овце и плачеха, но шумният им рев и подсмърчане бяха толкова различни от безмълвната трагедия на Старк, както океанът се различава от ромоленето на ручея.
Афродита веднага се насочи към тях, но Неферет я хвана за китката. И това най-после я накара да се обърне и да погледне в очите бившия си ментор.
- Трябва да ме пуснеш - каза спокойно Афродита.
Неферет вдигна вежда:
- Не се ли научи най-после как да се противопоставяш на майчината фигура?
Афродита остави гнева си да се разгори тихо в нея:
- Ти не си ничия майка. А и отдавна се научих да се противопоставям на разни кучки.
Неферет се намръщи и пусна ръката й.
- Никога не съм харесвала недодялания ти изказ.
- Не съм недодялана, а наричам нещата с истинските им имена. Има огромна разлика. А и да не мислиш, че ми дреме особено какво харесваш и какво не?
Неферет си пое дъх да отвърне, но Афродита я прекъсна:
- И въобще, какво, по дяволите, правиш тук?
Неферет примига от изумление:
- Тук съм, защото има ранен новак.
О. пак ли тези простотии? Тук си, защото така ще се домогнеш до нещо, което искаш. Такава си ти, независимо дали те го знаят или не - каза Афродита и посочи с брадичка членовете на Съвета.
- Внимавай, Афродита. Може да съм ти необходима съвсем скоро.
Афродита изгледа Неферет продължително и с ужас забеляла, че очите й вече не бяха в познатото изумруденозе-лено, а някак потъмняха. Това червено ли е, което свети отвътре'.'’ В момента, в който тази мисъл мина през ума й, Неферет примига. Очите й се проясниха и възвърнаха предишния си цвят.
Афродита си пое дъх и настръхна, но гласът й беше равен и саркастичен: