Дланта й се затопли, но не се налагаше да прониква в тялото му, за да усети, че го няма. Мракът й го показа и от силата му тя усети, че трябва да мисли за него като Мрак с главно 'NT. Беше нещо огромно, могъщо и живо. Беше навсякъде. Обгръщаше от всички страни тялото на безсмъртния. Афродита сякаш видя черна паяжина, изплетена от огромен, невидим паяк. Нишките й бяха преплетени навсякъде около тялото му и го придържаха здраво, беше очевидно, че то е в плен, както беше очевидно и че душата, която го обитаваше, в момента го бе изоставила.
Афродита ахна и отдръпна ръката си от студената му кожа. Струваше й се, че и нейната ръка е изцапана от черната паяжина. Изведнъж загуби равновесие и политна към Дарий.
- Точно както и при Зоуи - каза тя, като нарочно не разкри, че тялото на Калона най-вероятно играе ролята на заложник. - Няма го.
ПЕТА ГЛАВА
Зоуи
- Зоуи, трябва да се събудиш. Моля те! Събуди се и кажи нещо.
Гласът на момчето беше много приятен. Знаех, че е го-тин, още преди да отворя очи. Когато го направих, се засмях, защото се оказах права. Както би казала моята НДП Кайла, той беше „сладур в божествен сос“. М-м-м. Макар че главата ми бе леко замаяна, почувствах топлина и щастие. Усмивката ми стана дяволита.
- Будна съм. А ти кой си?
Зоуи, престани с тези игрички. Не е смешно.
Момчето се намръщи и изведнъж осъзнах, че лежа в скута му. Веднага се изправих и се отдръпнах бързо от него. Искам да кажа, да, той беше прекрасен, но да лежа у него по този начин ми бе доста неловко.
- Аз... не съм казала, че е смешно.
На красивото му лице се изписа ужас.
- Зо, да не би да ми казваш, че не знаеш кой съм?
- Добре, виж сега. Знаеш, че не се сещам кой си. Въпреки че, изглежда, ти ме познаваш.
- А знаеш ли ти коя си?
Примигах изненадано:
Що за глупав въпрос? Разбира се, че знам. Аз съм Зоуи.
Добре, че беше хубавец, защото явно не беше от най-умните.
- И знаеш ли къде си?
Гласът му беше нежен, почти колеблив.
Огледах се. Стояхме на поляна с мека трева, а наблизо имаше езерце, което изглеждаше като огледално в тази красива, слънчева сутрин.
Слънце?
Не може да има слънце.
Не, нещо не беше наред.
Преглътнах тежко и погледнах момчето в кафявите му очи:
- Кажи ми името си.
- Хийт. Аз съм Хийт. Познаваш ме, Зо. Винаги си ме познавала.
Да, познавах го.
Мигове от спомени, свързани с него, проблеснаха през съзнанието ми, като избрани кадри от кинолента. В трети клас сме. Хийт ми казва, че окълцаната ми коса изглежда страхотно. Шести клас, Хийт ме спасява от гигантски паяк. Осми клас, Хийт ме целува за пръв път след края на мача. Хийт започва да пие прекадено много и ме вбесява... С Хийт се Обвързваме... После го правим отново... Виждам как Хийт...
- О, Богиньо!
Спомените ми се навързаха и изведнъж си спомних всичко. Спомних си.
- Зо, - той ме придърпа отново в обятията си. - Всичко е наред. Всичко ще бъде наред.
-Как така ще бъде наред'? - заподсмърчах аз. Ти си мъртъв!
- Но, скъпа, просто така се случи. Дори не бях уплашен, а и не ме боля много.
Той ме прегърна бавно и ме потупа по гърба, като говореше с нежния си, познат глас.
- Но аз си спомням! Спомням си! - Не можех да спра риданията си въпреки съпътстващата ги отблъскваща еополи-вост. - Калона те уби. Видях го с очите си. О, Хийт, опитах се да го спра. Наистина направих каквото можах.
Ш-ш-т. Тихо, скъпа. Знам, че се опита. Но нямаше какво повече да направиш. Извиках те и ти дойде. Справи се добре, Зоуи. А сега трябва да се върнеш обратно и да се изправиш срещу него и Неферет, Тя е убила онези двамата в училището ти. Учителката по актьорство и другия.
Лорън Блейк?
Ужасът пресуши сълзите ми и аз забърсах лицето си.
Хийт, както винаги, извади пакетче носни кърпи от джоба си. Изгледах го изненадано за миг, а после и двамата избухнахме в смях.
- Донесъл си носните кърпички в Отвъдното? Не мога да повярвам.
Той ме изгледа обидено:
Ей, не са използвани. Или поне не особено.
Поклатих глава и взех кърпичката.
- Издухай си носа. Винаги сополясваш, като се разплачеш, затова и нося кърпички.
-О, я стига! Не плача чак толкова много - възразих аз, забравяйки за миг, че той беше мъртъв.
- Да, но когато се разплачеш, сополясваш порядъчно, така че се налага да съм подготвен.
Изгледах го отново, а реалността ме блъсна челно.
- А какво ще стане с мен, когато няма да си там, за да ми дадеш кърпичка? - От гърлото ми се изтръгна ридание. -И... и когато няма кой да ми напомни какво е дом, какво е любов? Какво е да си човек?