От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен Ужасяваща хубост, чудовищна гледка Властта си отново ще възвърне Жените ще коленичат пред неговата мощ
Музиката беше шепот. Обещание. Благословия. Проклятие. Споменът та това, което предсказваше, накара тялото на Репхайм да потрепне. То се размърда и като прогонено дете прошепна една-единствена дума:
- Татко?
Мелодията завършваше с припев, който Репхайм бе запомнил оше преди векове:
Песента на Колона звучи сладко
Докато сеем смърт навред
„...сеем смърт навред“. Дори и в съня си Репхайм отвърна на тези думи. Не се събуди, но пулсъг му се учести, ръцете му се стегнаха в юмруци, тялото му се напрегна. На границата между съня и будуването гласът на пеещите жени се замени от един дълбок и твърде познат глас:
Изменник... страхливец... предател... лъжец!
Гласът беше изпълнен с укор и гняв и нахлу в съня на Репхайм, което напълно го разбуди.
- Татко! Той се изправи бързо, разхвърляйки кашоните, от които си беше направил гнездо. - Татко, тук ли си?
С периферното си зрение забеляза някакво движение и като се стрелна нататък, раздруса нараненото си крило и се измъкна от тъмното гнездо.
- Татко?
В сърцето си той знаеше, че Калона не е там, още преди лъчът светлина да придобие форма и да се превърне в дете.
- Какво си ти?
Репхайм отправи пламнал взор към момичето.
- Изчезни, видение!
Вместо да избледнее, както се очакваше, тя присви очи и го изгледа заинтригувано:
Не си птица, но имаш крила. Не си човек, но имаш ръце и крака. Очите ти също са човешки, само дето са червени. Е, какво си?
Репхайм се ядоса. Рязко се изправи и силна болка премина през цялото му тяло. Изскочи от скривалището си и се приземи на няколко крачки от призрака хищен, опасен и готов да се защитава.
- Аз съм кошмар, на който е даден живот! Махай се. преди да си открила, че има много по-страшни неща от смъртта.
Момичето отстъпи само крачка назад, така че рамото й се докосна до рамката на прозореца, но остана там притаена, гледаща го с любопитство.
- Vv.v, че в съня си викаше своя баща. Не можеш да ме заблудиш. Достатъчно умна съм и си спомням някои неща. Освен това не мажеш да ме уплашиш, защото си ранен и сам.
После момичето скръсти раздразнено ръце пред гърдите си, отметна дългата си руса коса и изчезна, като остави Репхайм точно както го нарече - ранен и сам.
Той отпусна стегнатите си в юмруци длани. Пулсът му се успокои. Тръгна назад, спъна се в импровизираното си гнездо и отпусна глава на стената.
-Жалка работа - каза той на глас. - Любимият син на древен безсмъртен, докаран до положение да се крие и да говори е духа на някакво човешко дете.
Опита се да се засмее, но не се получи. Музиката от главата му отекваше прекадено силно и във въздуха около него. Както и другият глас, за който той можеше да се закълне, че беше на баща му.
Не можеше да стои повече така. Без да обръща внимание на болката в ръката и на агонизиращото си крило, той сс изправи. Ненавиждаше немощта, с която бе пропито тялото му. Колко ли време беше прекарал тук ранен и изтощен? Не можеше да си спомни. Дали един или два дни?
Къде ли е тя? Каза, че ще дойде да го види през нощта. И ето, той още я чака тук, където Стиви Рей го остави. Беше нощ, а тя не идваше.
Със съжаление напусна гнездото, покачи се на прозореца, пред който духът на момичето се беше появил, и стигна до врата, която водеше към балкона на покрива.
Инстинктът му го беше насочил нагоре към втория етаж на изоставеното имение. Дори неговият огромен запас от сили беше стигнал до края си и единствените му останали мисли бяха за убежище и сън.
Но сега беше повече от буден.
Загледа се към пустите площи около музея. Ледът, падал с дни от небето, бе оставил огънати и голи клони по огромните дървета, обикалящи хълмовете. Репхайм виждаше добре в тъмното, но не засичаше никакво движение навън. Къщите, които изпълваха пространството между музея и центъра на Тулса, бяха почти толкова тъмни, колкото и по време на пътешествието му след зазоряване. Малки свет-линки проблясваха в далечината. Не типичните за модерен град силни светлини, а немощни пламъчета, блещукащи като свещи - нищо общо с величието, което този свят би могъл да покаже.
Разбира се, нямаше никаква мистерия в това. Линиите, които носеха електричество до домовете на съвременните човеци, бяха прекършени съшо толкова фатално, колкото и натежалите от лед клони на дърветата. Репхайм знаеше, че това е добре за него. Като изключим нападалите клони и другите отломки, улиците изглеждаха проходими. Ако огромната електрическа машина не беше повредена, хората щяха да са плъзнали навсякъде.