Не се забелязваха следи от причината за смъртта.
— Какво става, Карамон? — попита разтреперано Тас. — Ако това си ти и вече си умрял, как е възможно в същото време да си жив и да гледаш собствения си труп? — Внезапно една мисъл го порази. — О, не! Ами ако в действителност не си тук! — Той заувива бясно върха на опашката около единия си пръст. — Защото, ако не си тук, значи само си те представям. Гледай ти! — преглътна шумно. — Никога не съм предполагал, че имам толкова живо въображение. Съвсем определено ми изглеждаш истински. — Той посегна с тресяща се ръка и докосна приятеля си. — Дори на пипане си истински и ако не възразяваш, даже понамирисваш! — Кендерът зачупи ръце от тревога. — Карамон, побърквам ли се? — извика ужасено. — Като някое от онези мрачни джуджета в Торбардин?
- Не, Тас — измърмори войнът. — Това е действителността. Това е жестоката действителност. — Втренчи се първо в трупа, а сетне и към обелиска, който вече започваше да се губи в изтляващата светлина на деня. — И вече започва да придобива някакъв смисъл. Само ако можех да... — Замълча, все така загледан в грубо изсечения камък. — Точно така! Тас, виж датата на надписа!
Кендерът въздъхна и вдигна очи.
- 358 — прочете глухо. Очите му се разшириха. — 358? — повтори. — Карамон, ами че когато напуснахме Утеха, годината беше 356!
- Отишли сме твърде далече, Тас — промърмори със страхопочитание войнът. — Появили сме се в собственото си бъдеще.
Кипналите черни облаци, струпани на хоризонта, като армия, готвеща се да нанесе последния си удар, се хвърлиха напред точно преди залез и милостиво затулиха последните остатъци от излинялото слънце.
Бурята беше невероятна. Връхлетя ги изведнъж. Горещият вятър повали Тас и отхвърли Карамон с гръб към обелиска. Дъждът се изсипа като из ведро. Капките се стрелкаха и жилеха подобно на разтопено олово. Последваха ги едри парчета градушка, която забарабани болезнено по главите и на двамата.
Далеч по-ужасяващи и от вятъра, и от дъжда обаче, бяха разноцветните мълнии, които прескачаха от облаците и се забиваха надълбоко в земната гръд. Овъглените дънери стенеха под напора им, а нерядко просто избухваха в блестящи огнени топки от разширяващи се пламъци, които навярно се виждаха от километри. Тътенът на гръмотевиците бе неспирен, разтърсваше земята и постепенно — бавно, но сигурно — притъпяваше сетивата.
Карамон и Тас отчаяно се свряха под едно рухнало валеново дърво и бързо изкопаха дупка в лепкавата кал, за да се защитят по-добре. Намерили това крехко убежище, двамата най-сетне отправиха невярващи погледи към чудовищната буря, която вършееше над и без друго вече умъртвената земя. По склоновете на планината пълзяха вълните на огромни пожари; съвсем ясно се долавяше мириса на горящо дърво. Светкавиците прорязваха небето в обезпокоителна близост и изпращаха във въздуха цели късове изтръгната земя. Гръмотевиците бяха оглушителни и разтърсващи.
Единственото положително нещо беше дъждовната вода. Карамон протегна навън обърнатия си наопаки шлем и го прибра обратно, пълен догоре с безценната течност. Почти веднага им стана ясно, че вкусът ѝ е невероятно противен. Тас си запуши носа и отпи, след което обяви, че не е по-различен от този на развалени яйца и никак не утолява жаждата.
И макар и двамата да замълчаха по въпроса, им беше ясно, че не разполагат с нищо, с което да запазят дори тази вода за по-късно. Още по-лошо беше, че нямаха и нищичко за ядене.
Все пак, след като най-сетне бе наясно къде и кога се намира (независимо, че все още не беше сигурен защо или как), Тасълхоф дори си позволи да се наслади на бурята през първия един час.
- Никога не съм виждал светкавици с такъв цвят — кресна той, за да надвика тътена, загледан в тях с повишен интерес. — Почти толкова хубаво е, колкото и представление на уличен фокусник!
Съвсем скоро обаче зрелището очевидно го отегчи.
- В края на краищата — извика, — дори гледката на изтръгнато от корените дърво губи част от очарованието си, след като си принуден да го видиш повече от десет пъти. Ако не възразяваш, Карамон — добави с широка прозявка, — мисля да подремна. Нали нямаш нищо против да поемеш първата стража?
Карамон тъкмо се канеше да поклати глава в отговор, когато поредният трясък го накара да подскочи уплашено. Някакво дърво на не повече от стотина крачки от тях се разхвърча сред облак от трески и синьозелени пламъци.
"Това можехме да сме ние — помисли си, загледан към димящите останки с потръпващ от острия мирис на изгоряло нос. — Или ще бъдем следващите!"