- Значи Карамон трябва да го убие... собствения си брат?
-Да.
- И той също трябва да умре — промърмори Танис.
- Моли се да стане така! — Даламар облиза напуканите си устни. Болката замъгляваше преценката му, имаше чувството, че всеки момент може да повърне. — Той също не бива да се връща. И макар смъртта от ръцете на Царицата да е твърде бавна и твърде неприятна, повярвай ми, Полуелфе, тя е за предпочитане пред живота в нейна власт.
- Той го е знаел...
- Да, знаеше го. Но светът ще бъде пощаден — отвърна цинично мрачният елф. Той се облегна измъчено в креслото. Здравата му ръка ритмично поглаждаше богато избродираните ръбове на черната мантия.
- Не, не светът, а една душа — започна Танис, когато чу как вратата на лабораторията зад гърба му проскърца.
Даламар се извърна мигновено. Очите му проблеснаха опасно и той посегна към свитъка, който държеше в пояса си.
- Никой не може да влезе — обясни тихо на Танис. — Пазителите...
- Не могат да спрат него — прекъсна го Полуелфът, втренчен към вратата. В очите му за миг се бе появил съвсем същият страх, който бе замръзнал в тези на мъртвата Китиара.
Даламар се усмихна мрачно и отново се настани по-удобно в креслото. Не беше необходимо да се оглежда. Смразяващият полъх на смъртта нахлуваше в стаята като нечиста мъгла.
- Влезте, лорд Сот — каза високо той. — Очаквахме ви.
Глава 8
арамон бе полузаслепен от блясъка, който се промъкна дори през затворените му клепачи. След това тъмнината го обгърна, а когато отвори очи, за момент паниката го връхлетя почти по същия начин, по който се бе почувствал и когато бе ослепял в Кулата на Върховното чародейство.
Постепенно обаче, мракът се вдигна, а очите му започнаха да се нагаждат към зловещата светлина на околността. Всичко наоколо бе обляно в розово, сякаш слънцето току-що е залязло, както го бе описал Тасълхоф. И точно според думите на кендера, земята изглеждаше безкрайна, празна и просната под съвсем същото празно и безкрайно небе. Всъщност и небето, и земята бяха в еднакъв цвят, накъдето и да погледнеше.
С изключение на една посока. Карамон обърна глава към Портала, който вече се намираше зад него. В него се съдържаха единствените цветове сред тази пуста земя. Изглеждаше далечен и незначителен, сякаш отдръпнат в пространството, макар да знаеше със сигурност, че надали се беше отдалечил прекалено много. Приличаше на картина в рамка, окачена на стената. И въпреки че ясно виждаше през него Даламар и Танис, двамата не помръдваха. Съвсем лесно можеха да бъдат взети за част от картината, уловени в мига, принудени да прекарат останалата част от вечността, заключени във въображението на неизвестния си художник.
Обърна им гръб, внезапно зачуден дали пък и те не можеха да го видят така, както той виждаше тях и измъкна меча си. Пристъпи по странната, движеща се земя и зачака своя брат-близнак.
Нямаше никакво съмнение, че в една битка между него и Рейстлин най-вероятно щеше да изгуби живота си. Дори отслабен, брат му си оставаше ненадминат магьосник. А и го познаваше достатъчно добре, за да знае, че Рейстлин никога — стига да зависеше от него самия — не би позволил нещата да стигнат дотам, че да се открие напълно. Винаги щеше да има по някое неизречено заклинание. Най-малкото, още пазеше сребърната кама.
"Дори и да умра, целта ми ще бъде изпълнена — помисли си равнодушно. — Силен съм и съм в отлично здраве. Трябва ми само един удар, само едно втъкване на меча в крехкото тяло."
Поне това можеше да постигне, преди магията на брат му да го попари, както бе попарила някога, много отдавна в Кулата на Върховното чародейство неговото фалшиво копие...
Сълзите се стичаха по лицето му. Опита се да ги преглътне и да отвлече мислите си към нещо друго освен страха... и тъгата.
Лейди Кризания.
Бедната жена. Карамон въздъхна. За нейно добро се надяваше да е намерила смъртта си бързо... без да разбере...
Карамон премигна стреснато и се втренчи надалеч пред себе си. Но какво ставаше? Там, където допреди миг нямаше нищо освен розов, пламтящ хоризонт, сега определено се виждаше нещо. Открояваше се черно и изглеждаше плоско, сякаш изрязано от хартия, припомни си отново думите на Тас. Струваше му се, че го разпознава — дървен стълб. Подобен на... подобен на онези, които в старите дни използваха, за да изгарят вещици!
Спомените го заляха неудържимо. Струваше му се, че отново вижда Рейстлин, привързан към един от тези стълбове, куповете дърва, натрупани около брат му, който се бореше, за да се освободи и крещеше предизвикателно срещу онези, които сам бе опитал да спаси, изобличавайки шарлатанина-свещенослужител. Вместо това бяха обвинили него за вещер.