— Двамата със Стурм пристигнахме тъкмо навреме — промърмори Карамон.
Само бляскавият меч на рицаря бе достатъчен, за да накара суеверната тълпа от селяни да отстъпи безредно.
Вгледа се по-внимателно в стълба — който сякаш по свое собствено желание се бе приближил още малко — и забеляза, че в основата му лежи нечие тяло. Дали не беше Рейстлин? Стълбът се приближаваше все повече. Или може би той крачеше към него? Карамон отново обърна глава. Порталът стоеше на мястото си и се беше отдалечил, но той не го бе изгубил от поглед.
Разтревожен, изплашен, че може да бъде отнесен, той отчаяно положи усилие да спре и усети как това моментално му се удаде. Сетне отново чу гласа на кендера: Всичко, което трябваше да направя, за да отида някъде, бе да си помисля за това място. Ако пожелаех нещо, само трябваше да си го представя. Но бъди внимателен. Бездната често нарочно се подиграва с онова, което искаш да видиш.
Карамон отново се взря в стълба, представи си, че е при него и в същия момент вече стоеше там. Пак се извърна. Порталът висеше между небето и земята като миниатюрна картина. Удовлетворен от мисълта, че може да се върне при него, когато пожелае, Карамон забърза към легналото тяло.
Отначало му се стори, че то е облечено в черна мантия и сърцето му се сви. Ала сега осъзна, че тялото изглежда черно, просто защото силуетът му се очертаваше твърде ясно на фона на пламтящата земя. Дрехите бяха бели. Тогава разбра.
Разбира се, нали току-що си беше помислил за нея...
- Кризания — каза той.
Жената отвори очи и обърна глава по посока на гласа му и все пак очите ѝ не се фокусираха в него. Взираха се някъде встрани. Осъзна, че е сляпа.
- Рейстлин? — прошепна тя и в гласа ѝ имаше такъв копнеж, че в този миг би дал всичко, дори живота си, за да потвърди тази надежда.
Поклати глава и коленичи до нея. Взе ръката и в своята.
- Карамон е, лейди Кризания.
Пръстите ѝ потрепнаха, а слепите очи отново потърсиха посоката на гласа му. Кризания премигна объркано.
- Карамон? Къде сме?
- Аз също прекрачих през Портала, Кризания — каза той.
Тя въздъхна и затвори очи.
- Значи си тук, в Бездната, заедно с нас... — Да.
- Бях глупава, Карамон — изрече Кризания. — Но си плащам за своето безразсъдство... иска ми се да знаех... Нараних ли... някой... друг... освен себе си? А него? — Последната дума бе произнесена почти безгласно.
- Лейди... — Едрият войн не знаеше какво да отговори.
Ала Кризания му направи знак да замълчи. Беше доловила тъгата в гласа му. Тя затвори очи. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Притисна ръката му към устните си.
- Да. Разбирам! — прошепна. — Заради това си дошъл. Съжалявам, Карамон! Толкова съжалявам!
Хлиповете ѝ станаха неудържими. Той я притисна по-близо до себе си и нежно започна да я люлее като дете. Най-после бе осъзнал, че тя умира. Чувстваше как животът полека я напуска. Ала така и не можеше да си представи какво е преживяла и какви страдания е понесла.
- Няма за какво да съжалявате, Милейди — произнесе, като галеше гъстите черни коси, спускащи се през смъртно пребледнялото лице. — Обичахте го. Ако това е вашето безразсъдство, значи то е и мое и съм платил за него с радост.
- Само ако беше истина! — простена тя. — Ала дотук ме доведе не друго, а моята гордост, моите амбиции!
- Дали наистина е така, Кризания? — попита съвсем прямо той. — Ако е вярно, защо Паладин откликна на молитвите ти и отвори Портала, а Царя-жрец остана излъган в надеждите си? Защо да ти дава всичко това, ако не е прозрял какво има в сърцето ти?
- Паладин извърна лице от мен! — изплака тя. Намери опипом медальона на шията си и опита да го скъса. Ала бе твърде слаба. Пръстите ѝ обхванаха метала и замръзнаха неподвижно. В същия миг по лицето ѝ се изписа умиротворено изражение. — Не — изрече, сякаш сама на себе си. — Той е тук. Държи ме в ръцете си. Виждам го толкова ясно...
Карамон се изправи заедно с нея. Главата ѝ се отпусна на рамото му и тя въздъхна уморено.
- Връщаме се при Портала — каза ѝ той.
Кризания не отговори, но се усмихна. Дали го беше чула или се вслушваше в нечий друг глас?
Едрият войн се обърна с лице към Портала. Проходът искреше в далечината като окъпано в многоцветна светлина украшение. Сетне просто си помисли, че се намира близо до него и в същата секунда беше там.
Внезапно въздухът край тях като че се раздели на две. От небето се спусна мълния, каквато никога дотогава не бе виждал. Хиляди пращящи разклонения се забиха в земята и само за миг го обградиха в затвор, чиито решетки означаваха смърт. Не можеше да помръдне. Ужасът го бе парализирал напълно. Дори след като мълнията бе изчезнала, продължи да се вслушва в очакване на гръмотевица, която да го оглуши завинаги.