Ала последва само тишина, тишина и, някъде много далеч, един агонизиращ, пронизителен писък.
Очите на Кризания се отвориха.
- Рейстлин — каза тя. Ръката ѝ се вкопчи още по-силно в медальона.
- Да — отвърна Карамон.
По бузите ѝ се стичаха сълзи. Отново затвори очи и се сгуши в едрия войн. Той продължи напред, вече по-бавно, ала в ума му се бе зародила една обезпокоителна, тревожна идея. Лейди Кризания със сигурност умираше. Пулсът ѝ бе съвсем слаб — туптеше в шията ѝ като на малко птиче. Но все още не беше мъртва. Може би, ако успееше да я пренесе през Портала, щеше да оживее.
Но възможно ли беше да я пренесе, без самият той да се връща?
Карамон я улови по-добре и пристъпи още по-близо до Портала. Или по-скоро той се приближи към него, хвърли се хищно срещу му, уголеми се до естествените си размери, а драконовите глави се взираха към тях с искрящите си очи, разтворили паст, за да ги погълнат.
Все още можеше да вижда какво става от другата страна. Виждаше Танис и Даламар — единият прав, а другият седнал, неподвижни, замръзнали във времето. Щяха ли да му помогнат? Можеха ли да вземат Кризания?
- Танис! — извика той. — Даламар!
Ала дори и да го чуваха, никой от тях не реагира.
Съвсем внимателно остави лейди Кризания върху олюляващата се земя пред Портала. Знаеше, че е безнадеждно. Знаеше го още от самото начало. Би могъл да я отведе обратно и вероятно тя би оживяла. Ала това означаваше, че Рейстлин също щеше да се завърне, да увлече след себе си Царицата и да изправи света пред поредната, този път гибелна катастрофа.
Той също се отпусна върху странната земя. Взе ръката на Кризания. В известен смисъл се радваше, че тя е тук с него. Така поне нямаше да бъде толкова самотен. Допирът до ръцете ѝ го успокояваше... Само ако имаше някакъв начин да я спаси...
- Какво смяташ да правиш с Рейстлин, Карамон? — попита след малко Кризания.
- Ще му попреча да напусне Бездната — отговори безизразно той.
Тя кимна с разбиране, без да изпуска ръката му, втренчила слепите си очи в него.
- Той ще те убие, нали?
- Да — отговори твърдо Карамон. — Но не и преди сам да падне.
Лицето на Кризания се изкриви от болезнени спазми. Тя се размърда:
- Ще те чакам — каза задавено и с отслабващ глас. — Ще те чакам. Когато всичко свърши, ти ще бъдеш моят водач. Ти ще ме отведеш при Паладин. Ти ще ме изведеш от тъмнината.
Тя затвори очи. Главата ѝ се отпусна бавно, сякаш потъваше в мека възглавница. Ала все така стискаше ръката на Карамон, а гръдта ѝ се надигаше и спадаше равномерно. Той провери пулса ѝ. Все още бе жива.
Беше готов да обрече себе си на смърт, беше готов да обрече и брат си на смърт. Беше толкова просто!
Но... имаше ли право да си играе с нейния живот?...
Може би все още имаше време... Може би щеше да успее да я пренесе през Портала и да се върне...
Изпълнен с надежда, Карамон се изправи и понечи да вдигне Кризания. Чак тогава долови някакво движение с периферното си зрение.
Обърна се и видя Рейстлин.
Глава 9
- Влезте, Рицарю на Черната роза — повтори поканата си Даламар.
Пламтящите очи се взираха в Танис, който несъзнателно посегна към дръжката на меча си. В същия миг нечии тънки пръсти докоснаха ръката му, карайки го да подскочи стреснато.
- Не се намесвай, Полуелфе — предупреди го меко мрачният елф. — Ние не го интересуваме. Тук е само заради едно.
Очите от потрепващ пламък се отместиха от него. Светлината на свещите се отразяваше в древната, старомодна, орнаментирана броня, която дори опушена, все още носеше следи от кръвта на лорда — отдавна превърната в прах — и слабите очертания на Розата, символът на Соламнийския рицарски орден. Без да издават звук, подкованите ботуши на Сот прекосиха стаята. Оранжевите очи потърсиха и откриха онова, което ги интересуваше в ъгъла — свитото на топка тяло под наметалото на Танис.
"Не му позволявай да ме отведе! — чу още веднъж гласа на Китиара. — Винаги съм те обичала, Полуелфе!"
Лордът спря пред тялото и коленичи редом с него. Ала нещо му пречеше да го докосне, сякаш някаква невидима сила все още не му позволяваше да упражни законното си право. Отново се изправи, обърна се. Оранжевите очи горяха в празния мрак на шлема му.
- Освободи я, Танис Полуелф — разнесе се глухият му глас. — Любовта ти я обвързва към това измерение. Предай ми я.
Танис стисна меча по-здраво и направи крачка напред.
- Той ще те убие, Полуелфе — предупреди го Даламар. — Ще те погуби, без да се поколебае. Дай му я. В края на краищата, струва ми се, той единствен от нас винаги я е разбирал напълно.