- Между другото — сети се едрият войн. — Какво все пак направи с летящата цитадела?
- О — махна безгрижно с ръка Тас. — Дадох я на Раунс.
- На блатното джудже! — Карамон се закова на място ужасен.
- И бездруго не може да я подкара, не и сам! — успокои го кендерът. — Въпреки че — добави след секунда дълбок размисъл — предполагам, ще успее, ако обучи още няколко блатни джуджета. За това не се бях сетил.
Карамон простена.
- Къде е?
- Приземих му я на едно хубаво местенце. Наистина хубаво. Най-приятната част от някакъв град, над който прелетяхме. Беше се привързал. Към Цитаделата, не към града. Е, сигурно се беше привързал и към града, като се замислиш. Както и да е, беше толкова услужлив и всичко останало, така че го попитах дали я иска, а той каза да и решихме да я бухнем на едно празно местенце... Предизвикахме голяма блъсканица, само това мога да кажа — продължи развеселено. — Един човек дотича от онзи ама наистина голям замък на хълма наблизо и започна да крещи, че това било негова собственост и какво право сме били имали да стоварваме цяла цитадела отгоре и да събираме зяпачи. Споменах му, че определено не заемаме всичката му собственост и това, колко добре би било да сподели имуществото си с другите и че трябва да ме изслуша поне за минута. После Раунс подметна, че смята да доведе целия клан Бърп, за да заживеят щастливо в Цитаделата, а човекът май припадна и май го отнесоха нанякъде и съвсем скоро целият град беше там. Беше страшно забавно, но после ми доскуча. За щастие Огнедъх реши да ни придружи, така че се върнах с него.
- Но защо досега не си споменал това?! — втренчи се в него Карамон, като с усилие на волята се опитваше да изглежда възможно най-строго.
- Аз... ами май просто бях забравил — смутолеви кендерът. — Доста ми мина през главата тия дни, нали разбираш.
- Знам, Тас — рече войнът. — Но се тревожа за теб. Онзи ден те видях да говориш с един кендер. Можеш да си отидеш у дома. Нали веднъж каза, че смяташ да се връщаш в Кендерия?
Лицето на Тас стана необичайно сериозно. Той улови приятеля си за ръка и се притисна в него, като го гледаше настойчиво в очите:
- Не, Карамон — произнесе тихо. — Не е същото. Вече... вече май не мога да разговарям както трябва с другите кендери. — Той разтърси глава. Опашката му се разклати. — Опитах се да им разкажа за Физбан и шапката му, за Флинт и онова дърво и... и за Рейстлин и бедничкия Гнимш... — Тас преглътна и измъкна една кърпичка, за да изтрие очите си. — Но май не ме разбраха. Просто... ами... просто не ги интересува. Трудно е... да си загрижен за някого... нали, Карамон? Понякога боли.
- Да, Тас — отвърна тихо войнът. Бяха навлезли в някаква сенчеста горичка. Танис ги очакваше под една висока красива трепетлика, чиито пролетни листа искряха златисто в утринната светлина. — Понякога боли дори повече. Но е по-добре, отколкото да не чувстваш нищо.
Танис ги посрещна и прегърна двамата през раменете.
- Готови ли сме? — попита ги.
- Готови сме — отговори Карамон.
- Добре. Конете са ей там. Реших да пояздим. Можех да наема карета, но... за да бъда напълно честен с вас... мразя ги тия щуротии. Като затвор са. Лорана също не ги харесва, но никога няма да си признае. Пък и тази година всичко така хубаво се е раззеленило. Предлагам да не бързаме много и да се насладим на пътуването.
— Живееш в Солантас, а, Танис? — попита Тас, когато се метнаха на конете и препуснаха надолу по почернялата улица. Онези, които напускаха погребението и се връщаха, за да съберат остатъците от живота си, чуваха как гласът на кендера отеква из улиците дълго след като тримата бяха изчезнали от погледа им. — Веднъж бях в Солантас. Имат ужасно добър затвор там. Един от най-хубавите, които съм посещавал. Естествено, попаднах там по погрешка. Пълно неразбиране на ситуацията. Можеш ли да си представиш? Някакъв сребърен чайник изведнъж се търкулнал и се озовал в една от кесиите ми...
Даламар изкачваше стръмните, вити стъпала, водещи към лабораторията на върха на Кулата на Върховното чародейство. Изкачваше се пеша, вместо да се придвижва по магически начин, понеже същата нощ го очакваше дълго пътуване. И макар свещенослужителите на Елистан да го бяха изцерили, все още бе твърде слаб, за да се натоварва излишно.
По-късно, когато изгрееше черната луна, щеше да се пренесе през етера до Кулата на Върховното чародейство в Уейрит, за да присъства на събирането на Съвета на Магьосниците — една от най-важните им сбирки през тази епоха. Пар-Салиан бе взел решение да отстъпи от поста си като Глава на Съвета. Трябваше да бъде избран негов наследник. По всяка вероятност това щеше да е Джустариус от ордена на Червените мантии. Даламар не го намираше за грешно. Знаеше, че е твърде рано да се домогва до такава власт. Тепърва имаше да се учи. Разполагаше с време. Да, разполагаше с достатъчно време. И все пак съществуваше някакво всеобщо усещане, че новият архимагьосник трябва да бъде избран измежду Черните мантии. Той се усмихна. Нямаше никакво съмнение кой щеше да получи високата чест.